Джеймс Хол - Профил на убиец

— Удивителна история, Норман.

Едрият мъж сбърчи лице. Може да бе заинтригуван, а може и да не беше.

— Иначе нямаше да те безпокоя. Знам колко е ценно времето ти.

Той се обърна и й даде знак да влезе, после затвори вратата и я заключи. Носеше долна фланелка и зелен панталон. Беше висок малко над метър седемдесет и пет, но бе невероятно широкоплещест. С огромни гърди. Повече от два пъти по-възрастен от Ема, някъде към четиридесет и пет годишен.

Тя се поколеба за миг и последва босия Норман Франкс, който пресече голямата стая и се запъти към банята. Взе кутия крем за бръснене, изсипа малко върху дланта си, размаза го по бузите си и започна да се бръсне.

Имаше матова кожа и гарвановочерна коса, грижливо пригладена назад. Очите му бяха черни като на ястреб. Брадата му беше изключително гъста и по горната част на гърба му растяха тъмни валма. Бицепсите му бяха огромни. Не бицепси, оформени като на културист, а яки ръце като тези на баща й. Не ставаха за спорт и не бяха много привлекателни наглед, но ако искаше да вдигне товарна кола, човек имаше нужда тъкмо от такива.

Въпреки че от три години вършеше бизнес с Норман, за пръв път влизаше в апартамента му. Обикновено се срещаха в коридора. Две думи, опипване на стоката, размяна на няколко банкноти и айде да те няма.

Жилището му се състоеше от една стая с малка баня. Миришеше на мухъл. Над леглото висеше обърнато наопаки знаме на Конфедерацията, а на отсрещната стена — няколко снимки в рамка и картини. Голямо маслено платно на Иисус с ръце, сплетени за молитва, до него — фотографии на Мартин Лутър Кинг, Елвис, Либръс Робърт Мичъм 11 11 Владзиу Валентино Либръс (1919 — 1987) — американски пианист и актьор; Робърт Мичъм (1917 — 1997) — американски актьор. — Б.пр. и разни холивудски звезди, които тя не познаваше. Очите на всички, включително на Иисус, бяха изрязани и на тяхно място бяха залепени други. Цялата стена бе покрита с такива снимки. Четири от петте реда. Двадесет фотографии с трансплантирани очи.

До леглото имаше зелен кожен диван, а срещу него — телевизор върху зелена пластмасова кутия от мляко. Норман спеше на голямо водно легло с черни чаршафи и орехова табла. До телевизора бяха подредени пет-шест кашона водка, а до тях — тонколони „Ямаха“. Всички в квартала знаеха, че Норман Франкс плаща добра цена за всичко, стига да е в оригиналната си опаковка. Останалото — бижута, нумизматични колекции, пистолети — можеше да се продаде в заложните къщи. Говореше се и че Норман изпълнява поръчкови убийства.

Преди да умре старецът на Ема, Рой, въртеше бизнес с него. Прибираше се вкъщи с няколко кутии дамски обувки или чанти от „Бърдайнс“, където работеше като чистач, и след вечеря отиваше при Норман. Връщаше се след час с пачка зелено. Майката на Ема винаги мърмореше, че сделката не струвала загубеното време. И все си говореше против Норман Франкс, като че ли изпитваше лична омраза към него.

— Човекът ми харесва, Евон. Мога да разговарям с него — казваше баща й.

— Ако искаш да си говориш с някого, опитай да го направиш с жена си и дъщеря си, вместо да се сприятеляваш с онзи тип.

И това се повтаряше почти всеки път.

Но това не бе спряло баща й. Норман беше единственият му „приятел“, единственият човек в квартала, който не му се подиграваше, че бял се е оженил за чернокожа островитянка. Останалите съседи се отнасяха към него с презрение.

Когато преди три години старецът умря от рак на стомаха, Ема пое бизнеса от него и започна да носи на Норман краденото от богаташките къщи, в които работеше. Велосипеди, инструменти, касетофони, всевъзможни неща, които хората просто оставяха в дворовете си или точно зад плъзгащите се врати. Той й плащаше повече, отколкото можеше да получи другаде. Но въпреки всичко това отношенията им никога не надхвърлиха тридесетте секунди в коридора. Предаване на стоката, изчакване на парите и дим да я няма. Норман се държеше на разстояние, колкото и Ема да се опитваше да го очарова.

Той не контактуваше със съседите, не пазаруваше в местните магазини, вечер не седеше пред входа и не пиеше бира като останалите мъже. Не само защото беше бял. Наблизо живееха още неколцина бели и всички те дружаха с неграта, повече или по-малко приети в обществото на несретниците. Ала не и Норман. Дори не отвръщаше на поздравите. Просто вървеше като в транс и хората се отдръпваха от пътя му като пред товарен влак.

Норман престана да се бръсне за миг и насочи черните си очи към Ема.