Джеймс Хол - Профил на убиец

Загледана в суматохата, която цареше в чакалнята, Алекс слушаше телевизионните водещи да разказват за другите ужаси от деня.

— Ранен ли е някой? — попита я баща й.

— Стан е пострадал.

— Познаваме ли го тоя Стан?

— Това е мъжът ми, татко. Мъжът ми е катастрофирал.

— Аха. Жалко.

На телевизионния монитор спортният репортер протегна микрофон към новия член на отбора на „Делфините“. Лицето му бе потно и зачервено.

— Вече може ли да си ходим? — попита Лоутън. — Искам да вечерям.

— Трябва да изчакаме Стан да излезе от операционната, за да се уверим, че е добре. И да сме тук, когато дойде в съзнание.

— Гладен съм.

— Мога да ти донеса нещо от автоматите. Искаш ли да залъжеш глада си с бисквити със сирене?

— Когато натрупаш листата на купчини — каза той, — се засилваш, мяташ се отгоре им по корем и изобщо не боли. Това му е най-хубавото. Да се мяташ по корем върху меките купчини. И да се заровиш вътре. Мирише на прах и дървета.

Александра го прегърна през рамо.

— Ще ти донеса бисквити, татко. Искаш ли нещо за пиене, кока-кола или спрайт?

Започнаха националните новини. Показаха същите кадри — хора, грабещи монети и банкноти. Водещият репортаж.

— Защо никой не ми каза какво се е случило?

— Какво да ти каже, татко?

— Че майка ти е умряла. Да не си мислиш, че трябва да ме пазиш?

— Това беше отдавна, татко.

— Добре тогава — отвърна Лоутън. — Как се е удавил?

— Какво?

— Партньорът на Стан. Как се е удавил?

— Колата се е блъснала в противопожарен кран и предполагам, че се е напълнила с вода. Човекът трябва да е бил в безсъзнание.

— Звучи ми подозрително някой да се удави на градска улица. Противопожарен кран или не, пак ми се струва съмнително. Ако бях на твое място, щях да се поразровя в тая история, Александра.

Ема Лий Потс почука четири пъти на сивата врата, застана пред шпионката и широко се усмихна.

— К’во искаш? — без да отваря, попита Норман Франкс.

— Аз съм, Ема. Видях нещо, което може да те интересува.

Тя отметна един къдрав рус кичур от лицето си и продължи да се усмихва обещаващо.

— Значи си видяла нещо.

— Да, с оная бронирана кола. Пусни ме вътре, Норман. Ще ти разкажа всичко. Заслужава си, гарантирам ти. Можеш да спечелиш.

Изтече половин минута, докато мъжът започне да отключва вратата. Ключалките бяха пет и всички бяха адски сложни.

В осем и половина вечерта коридорът пустееше. Две разбити електрически крушки, гангстерски графити с червен и син спрей в дъното. И все пак два пъти по-хубаво от нейния блок оттатък Второ авеню.

Ема носеше бялата си риза от службата и срязани джинси, показващи почти целите й бедра. Беше без сутиен и тъмните й зърна ясно прозираха през памучната материя. Гърдите й не бяха едри, всъщност дори бяха малки, но бяха твърди и щръкнали и досега нито един мъж не се бе оплаквал.

Ризата вече беше суха, ала от осем сутринта до края на работния ден бе подгизнала от пот и хлорирана вода от басейните, които чистеше. Започваше от югозападния край на града, големи скъпи къщи, чиито собственици й плащаха по двеста на месец, за да изгребва листата и да изсипва вътре химикали с безумна надценка. Компанията й осигуряваше жълт пикап, с който й позволяваха да се прибира вкъщи, по цял ден стоеше на слънце и чист въздух в задните дворове на богаташите, така че работата всъщност не бе лоша, макар да получаваше минималната работна заплата.

Преди винаги беше идвала при Норман Франкс със сутиен. Ема не обичаше да смесва бизнеса със секс, особено със страшен тип като Норман. Но точно в този случай щеше да направи изключение. Колкото и да бе опасно да възбужда дивия бик, ситуацията налагаше да приложи всичките си оръжия.

Беше свалена последната верига и вратата се отвори.

— Здрасти, Норм. Как я караш?

Той не мигаше и не помръдваше, като че ли трябваше да се съсредоточи, за да държи изправена тежката си глава.

— Виж, извинявай, че те безпокоя, обаче съм сигурна, че това ще те заинтересува.

Норман я беше виждал стотици пъти, но въпреки това я изгледа от глава до пети, сякаш не я познаваше, като започна с хълбоците, задържа очи върху тъмните зърна под бялата риза, после върху широката й уста и изрусялата от слънцето коса. Ема имаше бледосини очи, които чудесно изпъкваха на фона на карамелената й кожа. Кафе от Ямайка с четири тона гъста сметана — това бе нейният цвят. Баща й беше червенокос ирландец, а майка й висока, изящна жена от Тринидад. Ема не приличаше на нито един от родителите си. Някоя циганка трябва да я бе зарязала пред вратата — така предполагаше тя, макар че майка й винаги го беше отричала.