Джеймс Хол - Профил на убиец

Когато усети, че Бенито вече не се бори, той го пусна. Кубинецът се свлече на пода като удавено кутре. Стан се облегна назад и се заслуша в сирените, във виковете на тълпата, отмъкваща остатъците от плячката, в сладостната музика на хаоса, който се вихреше около него.

Докато Лоутън стоеше до кухненската мивка, пускаше и спираше водата и внимателно наблюдаваше пенливата струя, Алекс сипа следобедната му дажба чипс в картонена чиния, поръси го с настърган чедар и чили и затопли закуската за четиридесет секунди в микровълновата фурна. Отвори бутилка светло пиво и когато удареше камбанката, щеше да вземе чинията, да заведе баща си в дневната и да го настани на стола му пред телевизора.

Допреди не толкова много години той бе безмилостен с майка й за същите тези телевизионни предавания. Подиграваше я, присмиваше се на известните личности, които разговаряха с водещия, или на елементарните герои, които постоянно се караха заради кръшкане и изневери. „Щом непременно трябва да гледаш телевизия — казваше Лоутън, — ей богу, поне гледай нещо свястно. Тия глупости са фалшиви като кеч.“ Ала напоследък не пропускаше нито един телевизионен час до вечерните новини. Пийваше си бира и зяпаше като хипнотизиран. Понякога Алекс го сварваше да плаче заради някакво особено ужасно затруднение на госта.

Ако си позволеше да се замисли, всичко това щеше да й се стори безкрайно тъжно. Но тя бе решила да си представя, че баща й се солидаризира с покойната си жена, някаква отдавна закъсняла връзка с отвъдното.

Понякога й беше трудно да възприеме новите навици на баща си. Опитваше се да спори с него, да прилага логика и здрав разум, когато Лоутън се държеше смешно. Ала болестта му бе по-силна от логиката. Затова напоследък проявяваше гъвкавост. Влизаше в неговия свят, оставяше го да установи условията и ги използваше, за да го успокои, да го утеши и да осигури безопасността му. „О, значи заминаваш на пътешествие, така ли? В такъв случай първо се нуждаеш от обилна закуска.“

В момента, в който удари камбанката на микровълновата фурна, кухненският телефон иззвъня. Баща й се завъртя и вдигна слушалката.

— Да?

Александра извади чинията на плота.

— Добре — каза Лоутън. — Ще я попитам.

Той затвори, вдигна чинията си и се запъти към дневната.

— Кой се обади, татко?

— Някой си Джейсън.

Алекс избърса ръце в кухненския пешкир.

— И какво каза, татко?

— Питаше дали вече си променила решението си.

Тя се усмихна.

— Познаваме ли го тоя Джейсън?

— Един приятел от службата, татко. Нищо важно.

— Добре — отвърна той. — Млади мъже ти звънят вкъщи. Не възразявам. Ти си възрастен човек. Използвай момента, докато още можеш. Щото това няма да е вечно. Погледни мен. Нека това ти е за урок. Наслаждавай се на удоволствията, преди да си забравила какво е „удоволствие“.

Той загреба чипс от чинията и напълни устата си.

Заслушана в аплодисментите и смеха от телевизора, Алекс отвори консервена кутия риба тон и я смеси със супа от целина. Поредната яхния с риба тон.

През първите една-две години от брака им се беше опитала да привикне Стан с няколкото екзотични рецепти, завещани й от майка й, но той се бе съпротивлявал. Често вечер, след като в продължение на десет минути намръщено беше зяпал чинията си, той ставаше, правеше си сандвич със сирене и безмълвно го изяждаше на остъклената веранда. Накрая Александра се отказа да го образова кулинарно и сега ядяха риба тон, хамбургери, телешко задушено и печено пиле, което напълно го задоволяваше. Макар че дори баща й с отвращение беше споменал за безкрайните яхнии с риба тон.

Беше 17:30 и тя отваряше консерва грах за яхнията, когато баща й я повика да види нещо по телевизията.

— По-късно, татко. Трябва да сготвя за вечеря.

— Показват Стан — извика Лоутън. — Направил е каша! Голяма каша.

Александра и Лоутън светкавично излязоха навън и тъкмо пресичаха двора на път за болницата, когато едрият мъж слезе от малкия автомобил до тротоара. Алекс хвана баща си за лакътя и го накара да спре. Непознатият блъсна вратата си и заобиколи отпред колата си, за да ги пресрещне.

Беше доста над метър осемдесет и два и носеше широка синя хавайка, сиви джинси и сребристи маратонки. Имаше тъмна, пригладена назад коса и слънчеви очила с рамки от коруба на костенурка.

Докато крачеше по асфалта мъжът не вдигаше очи от земята и подскачаше странно, сякаш се опитваше да избегне пукнатините в цимента.