Джеймс Хол - Профил на убиец

Ала това продължаваше да го безпокои. Бенито продължаваше да се взира в него, докато пътуваха по I-95 на около километър и половина преди изхода за Либърти Сити. Стан го стрелна с поглед и остро го попита какво зяпа.

— Мъча се да те разбера, приятел. Да видя какво става в тая твоя дебела глава.

Километър и половина до точката, от която нямаше да има връщане. Бенито прекалено внимателно го наблюдаваше, нямаше голямо движение. Господи, да шофира по I-95 почти в часа пик през центъра на Маями и движението изведнъж да стане съвсем спокойно.

Просто не беше както трябва. Изобщо.

И тогава чу в главата си собственият му глас да го нарича „страхопъзльо“. Толкова години бе мислил за престъпленията, беше си представял, че извършва нещо такова. И това го бе възбуждало. Сега беше подготвил всичко и имаше план, който се основаваше на строга теория. Бог му бе свидетел, че му трябваха пари, за да започне нов живот с Дженифър. И в последния момент го хващаше шубето. Пълен страхливец! Ала после чу в главата си нов глас да представя нещата по различен начин. Друг път щяло да е по-подходящо, когато Бенито не го следял толкова внимателно, когато движението било голямо, както обикновено, непредсказуемо, шантаво.

На по-малко от тридесет секунди разстояние от изхода гласовете се препираха в главата му и Стан стискаше волана, без да знае какво ще направят ръцете му. Пръстите му започваха да поморавяват от натиска.

В този момент той вдигна очи към огледалото и видя кола, червена, ниска спортна кола, която се носеше с около сто и петдесет километра в час — някой хлапак, който летеше в средното платно, докато те бяха в крайното дясно.

— Божичко! — ахна Стан. — Господи боже…

— Какво?

Той посочи към огледалото и гласът, който го наричаше „страхопъзльо“, млъкна.

— Не се тревожи, приятел. Не е в твоето платно. Само запази спокойствие.

— Скапан тъпак — извика Стан, рязко завъртя волана надясно към изхода за центъра и засече един жълт шевролет.

Малкият автомобил наду клаксон. Стан зави още по̀ надясно, после наляво и се спусна по изходната рампа. Зад тях се разнесе свистене на гуми и Бенито изкрещя нещо на испански, докато Стан се преструваше, че иска да превключи на по-ниска предавка и че краката му не улучват педалите. Колата лъкатушеше насам-натам, големият червен знак „стоп“ бързо се приближаваше, целият покрит с графити, от двете страни на рампата имаше дебели бетонни греди, едната малко изместена, с острия си ръб, насочен към улицата.

— Господи, спри скапаната кола!

Стан зави наляво към остро издадената бетонна греда. Той погледна в огледалото, видя, че зад тях се сипят банкноти и монети и в следващия момент се озоваха на кръстовището, пресичайки между автомобилите. Гумите заподскачаха по ниския тротоар, където обикновено висяха пияници, бездомници, наркомани и джебчии — все бедни скапаняци от Либърти Сити. Стан разчиташе да са там, готови за пристигането му, докато се носеше напред с шестдесет километра в час. Накрая се блъсна в яркожълтия противопожарен кран.

Във въздуха летяха банкноти. Изригналият гейзер подмяташе монети. Огромен воден стълб пробиваше пода под тях и изчезваше през покрива. През разбитото предно стъкло изтичаше море от зелени хартийки и се изливаше на улицата. Мед и сребро, банкноти, въртоп от пари и вода, сякаш Стан бе попаднал в цунами, десетметрова вълна, извисила се над него, вкопчила го в мощната си прегръдка заедно с бялата пяна, ослепителното сребро, банкнотите и монетите.

Беше искал хаос и сега го имаше.

Колата се бе заклещила върху противопожарния кран. Доколкото виждаше, под него се беше отворила широка дупка. И още една — от двигателя до задната врата. Замаяният Бенито се мъчеше да се освободи от предпазния си колан.

Навън се вихреше безумен карнавал. Под пороя от пари на тротоара имаше няколко десетки души. Дебели жени, мършави мъже, деца, улични бандити с дълги до глезените бермуди, старици по пеньоари, всички посягаха към изливащите се от автомобила пари. Възбудени възгласи, малко блъскане, тук-там боричкане. От околните блокове прииждаха все повече хора.

Стан потърси с поглед в тълпата, ала не откри онзи, който му трябваше. Завъртя се, откопча предпазния колан, опита се да измъкне краката си и тогава сякаш мълния разцепи черепа му. Той рязко се притисна назад към облегалката и дълбоко си пое дъх. Слънцето се скри зад тъмен облак и Стан усети, че потъва в студен мрак.

Но не се предаде. Запремигва с клепачи и заскърца със зъби, за да спре воя, който се надигаше в гърлото му. Стисна волана и няколко пъти дълбоко си пое дъх, после отново погледна към Бенито. Дребничкият куриер се пробуждаше от кошмара си. Помежду им струеше вода.