Джеймс Хол - Профил на убиец

— Да, цялата.

— Струва ми се, че авторът е можел да го напише на първата страница и после да продължи с нещо друго.

— По-сложно е — отвърна той. — Няма да разбереш. И аз едва я разбирам.

— О, чак толкова ли е сложно? — И го стрелна с онази своя иронична колежанска усмивка.

Стан беше учил само една година в университет и Алекс му навираше в носа висшето си образование. Не го показваше открито и страничен човек изобщо нямаше да го забележи, но Стан го усещаше. Постоянно.

Макар че разбра може би само около една десета от книгата, той остана с впечатлението, че хаосът е панацеята за идеалното престъпление. Трябваше да хвърли всичко в миксера. Целта бе пълен безпорядък, абсолютно объркване. Дори щеше да поеме риска всичко да стане толкова шантаво, че да не успее да отмъкне парите. Имаше огромна вероятност да се получи точно така.

Ала тъкмо това му беше хубавото на плана. Ако се провалеше, спокойно щеше да се измъкне. Защото никой нямаше да повярва, че изобщо е имало план за обир. Никой нямаше да успее да прозре замисъла зад цялата невероятна бъркотия.

Но на другата везна срещу този незначителен риск бе голямата вероятност от пълен провал. Зависимостта беше обратнопропорционална. Ако осъществеше плана си и направеше всичко точно както трябва, нещата можеха толкова жестоко да се прецакат, че парите да се окажат не където искаше Стан.

Такъв беше компромисът. Незначителен риск, голяма вероятност от провал.

Повечето банкови обири носеха отпечатъка на деветнадесети век. Извършителите им все още живееха в нютоновата вселена. Гравитация, механично мислене, въртящи се зъбни колела и така нататък. Планове, изпълнени като добре смазани механизми.

Но Стан Рафърти щеше да е първият по рода си крадец от постайнщайновата епоха. Съвършено ново явление. Толкова изобретателен, че в следващото издание на „Енциклопедия на престъпността“ дори може би щяха да му посветят цяла глава. Само че никой нямаше да научи името му, тъй като нямаше да го хванат.

Защото, макар че Стан Рафърти спокойно можеше да гушне някъде към два милиона долара, имаше огромна вероятност никой да не разбере, че е било извършено престъпление.

— Абе, приятел — каза Бенито, — толкова си напъваш мозъка, че главата ти започва да пуши.

Стан си погледна часовника.

— Устиска точно три минути и четиринайсет секунди, тъпо копеле. Хайде пак да опитаме, може пък да ги докараш до пет.

— Не ти вярвам, приятел. Аз да споделям всичко с него, да му изливам душата си, всички здравословни проблеми на жена ми, а когато накрая изскочи нещо, той дори не си прави труда да ми каже.

— Включил съм хронометъра, Бенито. Кажи ми, когато си готов да започнеш.

— Върви на майната си. А аз си мислех, че двамата с теб сме близки. Мислех си, че сме приятели.

— Приятели сме. И точно така постъпват приятелите. Уважават личния живот на другия. Разбираш ли?

Бенито си затвори устата и се загледа право напред към рампата за I-95.

Още десет минути и щяха да пристигнат. Десет минути, през които Стан трябваше да реши дали иска да започне живота си наново, или да продължи като безгръбначен неудачник, в какъвто се бе превърнал през последните двадесет и девет години.

Госпожа Скарлет Роджърс, служителка в старческия дом „Съни Пайнс“, беше петдесетинагодишна жена с яркооранжева коса и толкова скована усмивка, че трябваше да е резултат от многобройни неуспешни пластични операции. Скърцайки със зъби, тя приличаше на човек, който току-що е скочил от перваза на двадесететажна сграда и се опитва да запази самообладание. Лоутън си тананикаше нещо под нос, докато Скарлет Роджърс описваше великолепните условия в „Съни Пайнс“. Спортен салон, сауна, вани за хидромасаж, алея за разходки в двуакровата им морава.

— Искам да видя ваните — заяви Александра. Нямаше представа защо го бе казала. Доколкото знаеше, баща й никога не беше използвал вана за хидромасаж и не бе изразявал желание да го прави. Ала тази жена не й харесваше, не й харесваше и мястото, и това беше най-гадното нещо, което й хрумна да пожелае.

Служителката я заслепи с неподвижната си усмивка, повдигна вежди и внимателно я изгледа за миг, като че ли Александра можеше да носи скрита миниатюрна видеокамера. Някоя от онези подли репортерки, които телевизионните канали постоянно изпращат.

— Разбира се — отвърна госпожа Роржърс. — Насам, моля.

Поведе ги по коридор с току-що измит линолеум, покрай спортна зала с басейн и маси за пинг-понг. Алекс забеляза, че масите са без мрежи. Наоколо не се виждаха нито хилки, нито топчета. На пейките или на инвалидни колички покрай стените в коридора седяха жени по пеньоари и престилки. Някои от тях говореха, но като че ли не се водеха истински разговори. Възрастен чернокож мъж клюмаше на инвалидната си количка в дъното на коридора, където госпожа Роджърс спря.