Джеймс Хол - Профил на убиец

За всичко бе виновна Алекс. Скапаната пясъчна принцеса. Вонящият й на трупове дъх. Тя и нейната работа. Тя и нейният безмозъчен старец. Ако я нямаше нея, всичко щеше да си остане в главата му като мъчителна фантазия. Нямаше да има гадже, нямаше да се забърква в престъпления. Алекс го беше принудила. Тя и нейният Кървав изнасилвач. Не му бе оставила друг избор. И сега беше затънал в лайната, бе се озовал в торнадо от десетачки, петачки и двадесетачки.

Стан примижа от болка, отново изскърца със зъби и се наведе да погледне надолу. Предпазливо заопипва левия си крак, мокрия крачол на панталона си. Когато пръстите му стигнаха до под коляното, пред очите му притъмня. Докосна левия си пищял, отпуснатата торбичка с натрошен порцелан. Господи, цяла година щеше да носи шина. И после щеше да куца, ако изобщо проходеше.

Но не можеше да мисли за това. Не можеше да спре потока от събития, да ги пренасочи. Трябваше да направи само едно нещо, въпреки болките и бъркотията. Само че не бе в състояние да помръдне. Краката му бяха заклещени под волана, унасяше се, усещаше, че потъва.

Ала сега не беше време за хленчене. Щеше да изпусне момента. Нямаше друг избор. Колкото и да му се гадеше, Стан успя да се пресегне и да разтърси Бенито за рамото. Дребният кубинец отвори очи и погледна към тълпата от хора, втурнали се да гонят парите. После се завъртя към Стан, избърса устни и изсумтя:

— Какво направи, идиот такъв! За малко да ни претрепеш.

— Стана случайно.

— Как ли пък не! Изобщо не беше случайно. Нарочно го направи.

Стан изпъшка и хрипливо си пое дъх.

— Кракът ми. Не мога да помръдна. Трябва да отключиш вратата и да прибереш големите чували.

— Какво?

— Големите чували! За да не ги отмъкнат.

Той посочи към предното стъкло и Бенито погледна към хората, вече станали към стотина. Някои надничаха през разбитото от бетонната греда задно стъкло. В далечината виеха сирени, водата продължаваше да шурти от пода и да излиза през тавана.

— Хайде, вземи чувалите, Бенито. Изпълни задълженията си.

— Това не е според правилника.

— Какъв правилник в това положение? Вземи скапаните чували, Бенито! Действай. Трябва да спасим парите.

Куриерът поклати глава, измъкна се от предпазния си колан и отново погледна към хората, които се рояха из калния паркинг, лазеха на четири крака и събираха пари.

— Побързай, Бенито. Побързай, по дяволите!

Мракът се връщаше. Нещо голямо, тъмно и студено засенчваше слънцето. Докато се бореше със замайването, Стан видя, че Бенито отключва задната врата. Тя не поддаде. Кубинецът я натисна с рамо и я отвори. Отвън нахлу слънчева светлина. След минута донесе един чувал, после още един.

— Това ли е всичко?

Бенито стоеше на вратата и гледаше към задното отделение.

— Скапаната кола се е разбила и някой вече е отмъкнал всичко останало. А може и да се е изсипало.

Някой почука на левия прозорец. Три пъти силно, два пъти леко. И пак три пъти силно.

— Дай ми ги, Бенито. Чувалите.

— Да ти дам чувалите ли?

— Да. Подай ми ги.

Като сбърчи лице от болка, Стан пое чувалчетата от Бенито и ги подаде през счупения прозорец. Нечия бяла ръка пое първия, после втория.

— Ей! — възкликна куриерът. — Кой е тоя, по дяволите?

Той седна на спуснатата си въздушна възглавница и се озърна наоколо. Стан сниши глас.

— Всичко е наред, Бенито. Tranquilo. Трябва да поговорим. Трябва да ти кажа нещо, преди да припадна.

— Няма нужда да ми казваш нищо. Вече знам какво направи. Обра компанията. И едва не ни претрепа.

— Не е така, Бени. Нищо не си разбрал. Наведи се към мен, гласът ми заглъхва. Припадам. Скапаните ми крака. Преди да изгубя съзнание, трябва да разбереш какво става, приятел.

Бени въздъхна и отвратено поклати глава, после се наведе напред. Стан го сграбчи за дългата черна коса, приповдигна се на седалката си и натисна главата му надолу към силната водна струя. Кубинецът се съпротивляваше, ала дори в това си състояние Стан бе много по-силен от него.

На съседната пряка завиха сирени. Писъкът им прониза плътта му и проникна във вените му. Мускулите на ръцете му мъчително се напрягаха, но не се предаваха, заякнали от всички онези години на тренировки в гимназията. Бейзболистите седяха в спортния салон и се бореха с лостове, които не поддаваха, после вдигаха щанги, за да разкъсат повече мускулни влакна, защото това развивало мускулите. Стан бе просто топка от съединителна тъкан. Всички онези часове на усилия да направи тялото си твърдо, яко и едро, за да може да размаже фасона на някой хлапак и да накара тълпата да го аплодира. Всички онези часове на болки, мъки и пот, за да може сестра му Марджи да го гледа от трибуната и да се гордее със своя голям брат, да се гордее с него. От този спомен все още го побиваха тръпки.