Джеймс Хол - Профил на убиец

— Кажи ми номера.

— Беше невероятно. Катастрофира кола с пари и всичките ни мили съседи се нахвърлят да грабят. От небето падна гърне със злато и, господи, всеки гледа да вземе каквото може. Стоят си и зяпат телевизионните камери, хилят се и разправят какъв късмет извадили, че колата катастрофирала. Защото ако същото това нещо се беше случило в предградията, дето ходя да чистя басейни, е, ония възпитани хора за нищо на света нямаше и да си помислят да застанат на четири крака, за да събират банкнотите и монетите. Не, щяха да се обадят на адвокатите си и да ги пратят те да ги събират вместо тях.

Долната устна на Норман потрепна, сякаш се опитваше да си спомни как да се усмихне.

— Не си много приказлив, а, Норман? Винаги си лаконичен и кратък.

Той просто я гледаше с безизразно лице.

— Предполагам, че си от ония хора, дето са на принципа „колкото по-малко, толкова по-добре“. Максимум четири-пет думи. През целия си живот не си произнасял цяло изречение, никога не си използвал вметнат израз. Както оня Хемингуей в училище, ония негови скапани немногословни истории. Всичките му герои приказват като теб, Норман. Три-четири думи най-много, като че ли всяка сричка е бъбречен камък, който се мъчат да изкарат. Е, нищо де. За това пък аз дрънкам за двама. Та не се бой — няма да ме дразниш, нищо подобно. Ще те изтърпя. Може би някой път трябва да опитам да се огранича до три-четири думи на изречение, да видя дали ще успея да изтрая един-два дни.

Норман мълчеше и я гледаше така, сякаш от нея му се приспиваше.

— Знаеш ли кое същество има осемнайсет колена и бяла кръв?

— Бяла кръв ли?

— Да, осемнайсет колена и бяла кръв. Това е гатанка.

— Не знам.

— И просто ще се признаеш за победен, а? Няма ли поне да дадеш някакво предположение? Уф, я стига, Норман! Помисли. Напъни си въображението. Звучи като някакво извънземно, нали? Осемнайсет колена и бяла кръв.

— Извънземно ли е?

— Не — отвърна Ема. — Не е извънземно. Ето какво е.

Тя повдигна капака на джоба на ризата си и извади хлебарката за зеления конец, който бе залепила за създанието. Като каишка. Другият край на конеца беше завързан за най-горното й копче.

— Норман Франкс, запознай се с Ейми. Аз я кръстих така. Щото прилича на моето име. Не че не можех да измисля друго. Искам да кажа, достатъчно съм находчива, за да се сетя за нещо по-хубаво, обаче ми се стори подходящо. Ема жената и Ейми хлебарката.

Докато насекомото размахваше дългите си пипала, Ема го спусна за конеца на черния чаршаф върху леглото на Норман и го остави да лази по гънките. Ейми незабавно се скри под възглавницата и Ема трябваше да я издърпа, преди да е навлязла прекалено навътре.

— Притесняват ли те хлебарките, Норман?

Той я изгледа за миг. Очите му бяха толкова кухи, че спокойно можеха да принадлежат на восъчна кукла.

— Много хора имат предразсъдъци относно хлебарките. Но те просто не са запознати с по-хубавите им страни. Колкото повече знаеш за тях, Норман, толкова повече ги уважаваш. Blattidae, това е семейството им, род и вид Periplaneta americana. Живеят на земята от четиристотин милиона години и сигурно ще са тук още четиристотин милиона след нашето изчезване. Ентомолозите ги наричат „субсоциални“, което значи, че са самотници. Не са като термитите, мравките и пчелите с всички техни кастови системи, работници, търтеи, войници и така нататък. Субсоциалните се смятат за лоши, за някаква нисша еволюционна форма. Но ние знаем, че не е така, нали, Норман? Щото двамата с теб също сме субсоциални всеядни събирачи на боклуци. Ние сме самотници и ядем каквото трябва, за да оцелеем. Няма значение какво е. Ние сме хора насекоми и живеем в тъмните пукнатини. Ако се наложи, ще ядем боя, ще дъвчем лепилото на тапетите. Никой не ни вижда, защото излизаме само нощем. Хората ни поглеждат, викат „пфу“ и се опитват да ни смачкат с крак. Но ние сме по-бързи от тях. Успяваме да им избягаме и отнасяме трохите със себе си. И двамата го знаем, нали, Норман? Ние сме най-гадните скапани хлебарки в Маями.

Тя повдигна Ейми над отворения си джоб, спусна я вътре и закопча капака.

Норман Франкс дълго я зяпа, после очите му се спуснаха към гърдите й. Когато отвори уста, за да си поеме дъх, между устните му се опънаха нишки слюнка. Гласът му издаваше силната му възбуда.

— Колко бяха големи?

— Кое?

— Чувалите с парите.

— Какво? Няма ли да отговориш на речта ми за хлебарките? Мислех, че съм адски красноречива. Нима няма да й обърнеш никакво внимание? Субсоциални. Всеядни. Метафоричните връзки, които направих. Господи!