Джеймс Хол - Профил на убиец

— Стан, да, естествено. Гледах го по телевизията. Обрал е бронирана кола.

— Било е злополука, татко. Колата му е излязла от магистралата и Стан е пострадал. Сега ще отидем в стаята му, ще надникнем да видим дали е буден и после ще се приберем вкъщи.

— Добре — отвърна баща й и се изправи. — Защото ми се спи.

Зад клоните на палмата пред входа на спешното отделение сияеше пълна луна. В тревата край пилона със знамето пет-шест бели чапли спокойно търсеха бръмбари. В прохладния октомврийски въздух се усещаше мирис на ферментирали плодове и сладък аромат на жасмин, онова съблазнително ухание, изпълнено със сексуални обещания.

Точно в такава нощ преди единадесет години Стан Рафърти за пръв път беше целунал жадните й устни. И оттогава винаги щом усетеше същия тропически дъх през октомври, Александра си спомняше онези неловки часове с мускулестата бейзболна звезда, отмалата, мъчителното отчаяние. Той бе първият и единствен мъж, на когото беше позволявала да докосва тялото й. Мъж, когото някога бе смятала за силен и грижовен като баща й.

На болничния паркинг й трябваше известно време, за да се вземе в ръце, но накрая откри западното крило, заведе Лоутън при сградата, мина покрай стаята на сестрите и се качи с асансьора на третия етаж.

— Нали няма да ме затвориш тук? Не искам да оставам на това място. Бисквитите им със сирене са стари. И навсякъде вони. Вони на болница.

Алекс броеше стаите до триста и дванадесета, когато от недалечната врата излезе млада руса жена, целуна върховете на пръстите си и прати въздушна целувка на някого вътре. Когато се обърна да си тръгне, тя видя Александра, завъртя се и забърза в противоположната посока. Притежаваше онази ученическа свежест на деветнадесет-двадесетгодишно момиче и гъвкавата походка на жена, която е свикнала да я наблюдават. Алекс усети, че я изпълва хлад.

Още две крачки и видя, че момичето е излязло от стая триста и дванадесет.

За миг се поколеба в коридора, загледана в отдалечаващата се фигура, после отвори вратата и надникна вътре. Стаята беше единична. Стан лежеше отпуснат на възглавниците и сякаш спеше. Алекс затвори вратата.

— А сега накъде?

Тя дълбоко си пое дъх, въздъхна и поведе баща си за лакътя по коридора към сивите врати, които все още се люлееха след излизането на младата жена. Навън имаше асансьор и светещите цифри показваха, че се спуска надолу към първия етаж.

— Хайде, татко, да побързаме.

Заслизаха по стълбището и слава богу, баща й не се бавеше, не задаваше въпроси. Изглежда нямаше търпение да напусне сградата. Алекс се укори за импулсивното си поведение. Да се втурне след някакво момиче, което е видяла да излиза от стаята на мъжа й. Това беше лудост. Жената сигурно бе объркала стаите и несъмнено засрамено беше излязла. И въздушната целувка бе само жест на извинение.

Когато стигнаха долу Алекс спря и се замисли.

— Да не си забравила къде си паркирала?

— Не, помня къде е колата.

— Е, тогава какво чакаш? Да вървим. Толкова съм гладен, че мога да изям цял слон. Или беше кон? Слон или кон?

— Кон.

— Няма логика. Ако си гладен, ще искаш да изядеш най-голямото нещо, което видиш. Слонът е много по-голям от коня. Прав ли съм?

— Прав си.

— Обаче е трудно да изядеш цял слон, колкото и да си гладен.

Когато отвори вратата, Алекс чу наблизо рев на автомобилен двигател. Тя забеляза, че стрелките за изхода сочат наляво, хвана баща си подръка и се запъти натам.

Докато Лоутън продължаваше да мърмори за това колко било трудно да изядеш слон, Александра чу, че зад тях се приближава кола. Тя съвсем леко завъртя глава и видя синя хонда „Акорд“ на пет-шест години с ръждиво кръгло петно на задния капак. Прозорците бяха тъмни и на слабата светлина на паркинга не се виждаше шофьорът.

Алекс зави надясно и прецени разстоянието така, че двамата с баща си да минат на три-четири метра от спрялата на бариерата хонда. Прозорецът се спусна и да, зад волана седеше същата русокоса жена. Александра се обърна, мина зад колата и прочете номера. ALP 290.

— Изгубихме ли се? — попита баща й.

— Не.

— Стан е крадец. И убиец. Имаш късмет, че е ранен, защото сега можеш да избягаш. Адски изгоден момент, ако питаш мен.

— Прибираме се вкъщи, татко. Утре сутрин ще дойдем при Стан.

— Съвсем си изпуснах вечерята — каза Лоутън, докато се качваха обратно по стъпалата към улицата. — Умирам от глад. И мога да изям цял балон.

Тя спря и втренчено го погледна. Лицето му бе безизразно и Алекс тъкмо се канеше да продължи, когато на устните му грейна усмивка.