Джеймс Хол - Профил на убиец

Лоутън бръкна в джоба на червено-черната си риза и извади стара изрезка от вестник. Разгъна я, приглади я на таблото и я подаде на Александра.

— От архива ми е.

Тя няколко пъти хвърли поглед към изрезката, но не успя да разбере статията. Накрая спря на червен светофар на Сто двадесет и четвърта улица. Бързо прочете текста. Мъжът на снимката наистина приличаше на Стан!

— Франк Синатра — продължи баща й. — Аз го арестувах и го пратих на север. В края на седемдесетте, точно както ти казах.

Александра не можеше да не се подсмихне.

— Какво? Да не си мислеше, че приказвам за певеца? За оня Франк Синатра. Ей, да не съм ти някой идиот? Имам отлична памет за имена. За имена и лица. Това ми е работата. Никога не съм бил добре с ориентацията. Питай майка си. Тя ще ти каже. Не можех да различа север от юг. Дай ми компас, карта, каквото щеш, пак ще се изгубя. Но помня имена и лица. Такава е полицейската работа. Питай майка си, тя ще потвърди всичко.

— Добре, татко.

— Знаеш ли, майка ти ме обвинява, че съм те насочил към полицейската работа. Тя не разбира защо нейното момиченце иска да се занимава с такива неща. Непрекъснато отвратителни местопрестъпления. Мръсна работа. По цяла нощ. Всяка нощ. Не може да го проумее.

— Но ти разбираш, татко. Нали? Разбираш ме.

— Естествено. Ти си моето момиче. Познавам те като собствената си длан.

Александра хвърли поглед към него. Баща й тъжно се усмихваше.

— Но, Алекс — загледан право напред, каза той, — никой не бива цял живот да се самонаказва.

— Какво?

— Има и такива неща като помилване за добро поведение.

— За какво говориш, татко?

— Знаеш за какво говоря, Алекс. За онова, което се случи много отдавна. Причината да се захванеш с такава работа.

Тя спря на светофар и се обърна към него.

— И като съм започнал, още нещо. Знам, че понякога съм адски досаден, все повтарям разни неща. Чувам се, но не мога да спра. Все едно че съм дълбоко под вода, а на повърхността плува друг човек и аз го чувам да дрънка всички тия глупости, опитвам се да му извикам да млъкне, обаче когато отворя уста, оттам излизат само мехурчета. Защото съм много надълбоко, нали разбираш, като водолаз. Знам, че е ужасно да ме слушате. И Стан е прав. Аз съм стар глупак. Но не мога да престана да дрънкам, за да си спася живота. Обаче се опитвам. Искам да го знаеш, Алекс. Опитвам се да съм добър. Мъча се да не ви лазя по нервите. Но е трудно. Адски трудно. Водолаз на дъното. Мехурчета.

Той я погледна. За миг очите му замигаха между двата свята, в които живееше. После изгубиха фокус и помътняха. На устните му се изписа глуповата усмивка.

— Напоследък не виждаме често майка ти, а?

Александра дълбоко си пое дъх и спря на паркинга на „Харбър Хаус“. И други дъщери водеха майките и бащите си. Два пъти повече майки. Въпреки че жените бяха с двадесетина години по-възрастни от него, това съотношение се харесваше на Лоутън. Той имаше шест-седем гаджета и винаги се прибираше вкъщи с кутии домашни бисквити.

— Майка ти почина, нали?

— Отдавна, татко. Отдавна.

— Не биваше да криеш от мен. Мога да понасям тежки новини. Повярвай ми, Александра, през живота си съм се справял с много сериозни ситуации. Трябваше да ми кажеш, че майка ти е починала.

Александра отметна косата си назад. Имаше нужда от подстригване. От години не бе ходила на маникюр. От години не си беше купувала нищо луксозно или непрактично.

— Добре, татко. Вече няма да крия нищо от теб. Ще споделям всичко.

Обикновено не си правеше труд да чете вестник. Тази сутрин си купи „Хералд“, само защото искаше да види дали репортерите са се добрали до позите.

Не бяха, идиоти такива. Или съдействаха на полицията. Човек вече не можеше да е сигурен. Напоследък не можеше да се вярва на вестниците. По дяволите, не можеше да се вярва и на нещата, които ги нямаше там.

Обядва рано в „Денис“ на Бискейн булевард. Докато автомобилите профучаваха край него, той бавно четеше статията и слушаше две келнерки да си приказват за последната жертва. Неговата сервитьорка имаше рядка черна коса и дебела талия. И беше висока. Носеше тежък грим и гривни на двете китки. Космите по ръцете й бяха тъмни и по-дълги от нормалното. Той внимателно ги наблюдаваше, докато жената му наливаше още кафе.

— Ужасно, нали? Онази млада жена, искам да кажа.

— За какво говорите?

— Ами за статията, която четете.

Той се вгледа в очите й и не отговори. След няколко секунди келнерката смутено поклати глава и отнесе каната си с кафе и насочи глупавото си дърдорене към друг клиент.