Джеймс Хол - Профил на убиец

— Ония места са отвратителни, Стан. Проверих пет-шест и не бих оставила там дори куче.

— Ами тогава трябва да продължиш да търсиш, Алекс. Защото така не можем да я караме.

— Не мога да се отнеса така с него, Стан. Как да го пратя на някое от ония стерилни, безнадеждни места? Та той ми е баща.

— Не е. Вече не. Той е едно петгодишно дете с лиги по брадичката.

Канеше се да каже още нещо, когато Лоутън отблъсна стола си назад.

— Горе ръцете, Франк Синатра! Вдигни ги и няма да има никакви проблеми.

Отново държеше пистолета си. Той бавно се изправи, като опираше дясната си ръка върху лявата.

— Веднага престани, татко! Хайде, чуй ме.

— Горе ръцете, за да ги виждам. А вие, млада госпожо, идете до хладилника. И също си вдигнете ръцете.

— Мамка му! — изруга Стан и се запъти към трапезарията.

— Стой на място, копеле!

Стан не спря. Лоутън вдигна револвера към тавана и изстреля предупредителен изстрел. Отгоре се посипа мазилка. Той отново натисна спусъка и проби дупка в стената над вратата.

Стан стоеше на колене в трапезарията с вдигнати във въздуха ръце.

— Господи боже! По дяволите, Алекс. Направи нещо.

— Когато кажа „стой“, говоря сериозно, боклук такъв.

Александра се изправи пред баща си. Пистолетът сочеше към сърцето й.

Тя си пое дъх, приближи се до него и се опита да срещне погледа му. Съвсем тихо изтананика първите няколко ноти от сватбения марш и макар че чу треперенето на гласа си, продължи да пее. Очите му бавно се откъснаха от престъпника, когото виждаше зад нея. Устните му се разтвориха. Александра направи втора крачка напред и отново изпя нотите, този път по-високо.

Револверът постепенно се спусна надолу. Баща й дълбоко си пое дъх и погледна към тавана, сякаш търсеше чайката, която не можеше да излезе от църквата. Тя измъкна оръжието от пръстите му, хвана го подмишница и го поведе към трапезарията.

Стан стоеше със свити юмруци. Устните му бяха стиснати, лицето му — мораво. Мускулите на скулите му трепереха, като че ли стискаше гвоздеи в зъбите си.

— По дяволите, Алекс, копелето можеше да ме убие.

— Нищо ти няма, Стан. Всичко е наред.

— Откъде е взел скапаните патрони?

— Не знам.

— Божичко. Ако някой от съседите е чул изстрелите и се обади в полицията… може да си изгубя работата.

— Добре, добре.

Хванала баща си подмишница, тя отново запя сватбения марш и го поведе по онази дълга пътека на паметта.

— Писна ми от тия глупости! — кресна Стан. — Край! Той си заминава. Повече няма да споря. Когато довечера се прибера вкъщи, най-добре да си е събрал багажа. Ще трябва да решиш, Алекс, с кого искаш да живееш, със съпруга си или с тоя идиот.

След като Стан излезе, Алекс облече Лоутън по тъмнозелени къси панталони и риза с къс ръкав и го настани пред телевизора.

Докато оправяше леглото в спалнята, тя слушаше новините от другата стая. Репортерът разказваше за последната жертва на Кървавия изнасилвач. Служителка в престижна адвокатска кантора. Наскоро разведена, едва предишния месец пристигнала в града. Семейството й в Балтимор я предупреждавало, че в Маями е прекалено опасно, ала тя не послушала родителите си. „Вярваше на туристическите реклами“, изсумтя брат й.

Когато репортажът свърши, Алекс отиде при гардероба, взе банана и го закопча на кръста си. После се приближи до прозореца, извади снимките и ги вдигна към светлината, пет странни йероглифа. „Задъхващата се“, „Прегърбената“, „Мухобойката“, „Маршируващата“, „Полумесецът“. Внимателно ги разгледа една по една, сякаш под силните утринни лъчи можеше да зърне важната подробност, която й убягваше.

Носенето на служебни материали вкъщи нарушаваше правилника на управлението. Ала не бе успяла да се сдържи. Дан Романо имаше право, разбира се. Този случай я измъчваше, смущаваше и без това неспокойния й сън. Нощем често се събуждаше с отговора в главата си, но когато се пресегнеше към него, образът избледняваше и оставаше някъде извън нейния обсег като настойчив предупредителен сигнал.

През последните няколко седмици една по една беше прибирала снимките в банана си и сега навсякъде ги носеше със себе си, вадеше ги, когато оставаше сама, гледаше ги, съсредоточаваше се, опитваше се да установи онзи неосезаем детайл, който не преставаше да я тормози. Отговорът бе във фотографиите, не се съмняваше в това, някъде в ярко осветените изображения. Някакъв ключ, откровение. Понякога й се струваше, че залогът не е само решаването на конкретния случай, че ако успее да открие липсващата подробност, ще намери и разковничето на собствената си безкрайна мъка.