Джеймс Хол - Профил на убиец

Предишния месец тя бе отишла при един от психоаналитиците на управлението. Около четиридесет и пет годишна латиноамериканка, която Алекс години наред срещаше из коридорите на полицията. Държаха се приятелски, любезно си кимаха, спокойно бъбреха край чешмата. Жената я покани в кабинета си и изслуша разказа й за деветгодишния й брак. Угасването на страстта, растящата отчужденост, взаимното мълчание. Когато Александра свърши, Мария Гонзалес разсеяно гледаше листовете на бюрото си. За миг Алекс си помисли, че е задрямала.

— Мария?

Тя вдигна поглед от бележките си.

— Това ли е всичко? Не те ли бие?

— Не, не ме бие. Иначе нямаше да остана при него.

— И няма спорове, викове, хвърляне на разни неща, така ли? Не ти ли се кара, не те ли унижава по някакъв начин?

— Не, и двамата се владеем.

— Още ли го обичаш?

Алекс се поколеба за миг.

— Да — отвърна накрая тя. — Но обичта ми към него по-скоро е като към по-малък брат.

Мария махна с ръка, като че ли такива незначителни разлики не я интересуваха.

— Той обича ли те?

— По някакъв негов начин, да, предполагам.

Другата жена дълго и мълчаливо я гледа. По подобен начин през годините я бяха гледали различни автомонтьори, когато беше карала колата си на сервиз, защото е чула някакво съмнително скърцане. Те никога не го чуваха и я изпращаха със същото търпеливо, но и малко укорително изражение. Имаха си достатъчно клиенти с действителни проблеми, автомобили, които изобщо не бяха в движение.

— Лошото на Маями — докато сядаше, каза Лоутън, — е, че тук винаги е лято. Аз съм на шейсет и седем и по дяволите, копнея за истинска есен. Може би ще опитам в Онтарио. Чувал съм, че било хубаво.

— Ти си израснал в Охайо — без да вдига поглед от чинията си, отбеляза Стан. — Стар глупак.

— Престани, Стан — за кой ли път помоли Александра.

Застанала на мивката, тя видя госпожа Лангстаф оттатък улицата. Едрата жена се намести в буса си и потегли към своя магазин за свещи. Грижливо окосени предни морави, подрязани живи плетове край тротоара. Кучета, спящи на верандите. Саксии с цветя по первазите на прозорците. Дневният свят на Александра. Хубавият Маями. Почти също толкова недействителен, колкото и нощите й.

Тя отиде при печката, извади палачинките на баща си, занесе ги на масата и ги постави пред него.

— Ти обичаш лятото, татко. Винаги можеш да ходиш на риба. Преди най-много обичаше този сезон.

— Преди обичах много неща.

Той се загледа към един сноп слънчеви лъчи. Устните му бяха силно стиснати.

— Татко?

Баща й не отговори.

— Не го смущавай — каза Стан. — Брои прашинките и после с тия числа ще пусне тото.

Той се изправи и изтупа трохите от бялата си униформена риза.

— Не си смешен, Стан.

— Виж, Алекс — сините му очи студено се впиха в нея, — не можем да живеем така. С пистолети и разни глупости. Старецът трябва да си отиде. Започвай да свикваш с тази идея.

Без да го поглежда, Александра избърса плота до мивката.

— След работа ще отида да поиграя голф — прибави той.

— С Делвин.

— Точно така, с Делвин.

— Тайнственият Делвин.

— Колега от службата, Алекс. Не е тайнствен.

— Тогава защо не го познавам? Защо никога не си го водил вкъщи?

Александра погледна Лоутън, който заливаше палачинките си с още сироп. Сиропът преливаше от чинията върху масата.

— Виж, нямам любовница, по дяволите. Обичам да играя голф и Делвин ми харесва. Нима не може да се видя за малко с приятел?

Тя усилено започна да търка някакво засъхнало мръсно петно на ръба на мивката.

— Само се прибери преди девет. Довечера трябва по-рано да изляза за работа. В лабораторията се е насъбрала доста работа.

— Кървавия изнасилвач пак е ударил, а? Когато убие някого, на другия ден започваш да работиш извънредно.

— Нямам избор. Такава ми е работата.

— Имаш избор, Алекс. Само че не избираш каквото трябва.

Александра се обърна към него и се опита да овладее гласа си.

— Това предупреждение ли е?

— Приеми го както искаш. Но разбери едно — няма да продължавам да се грижа за твоя старец. Всяка вечер слушам едни и същи глупости. Не съм се оженил за него.

Тя опря хълбок на печката.

— Така ли? А за какво си се оженил, Стан? Само заради хубавите моменти ли?

Стан се извърна и впери очи във вестника.

— Писна ми! Това не ми харесва. Пистолети и щуротии. Нали каза, че щял да живее тук временно. Само няколко седмици, докато му намериш място. Така каза, Алекс. Ясно си го спомням. Само заради това изобщо се съгласих.