Джеймс Хол - Профил на убиец

— Няма значение. Няма да разбереш. Вие си мислите, че съм забравил всичко. Смятате ме за дете идиотче. Само ми се подигравате.

— Аз не ти се подигравам, татко. Никога не съм ти се подигравала.

— Няма значение. Съжалявам, че повдигнах този въпрос. Да вървим. Ще закъснея за работа.

— Добре.

— Това не е работа. Просто място, където ме водиш. Как се казва?

— „Харбър Хаус“.

— Знам името. Да не мислиш, че не знам името на мястото, където ходя всеки ден? Да не мислиш, че мога да го забравя?

Той остави албума на масичката и се изправи.

— За какво ти припомня албумът, татко? Можеш да ми кажеш.

Лоутън я погледна, сви устни, прехапа ги и ги стисна като капризно момче, отказващо да признае вината си.

— Добре, щом искаш, не ми казвай.

— Припомня ми — каза той и дълбоко си пое дъх, — за мястото, където за последен път изпитах истинско щастие. Там, на онзи бряг.

Беше прекрасно октомврийско утро. Небето на Маями синееше като лъскав порцелан, лек ветрец гъделичкаше дланите, из ясните висини се рееха чайки и чапли.

Александра закара баща си в центъра за възрастни хора на километър и половина западно от южната магистрала. Половината й месечна заплата отиваше при чудесните хора в „Харбър Хаус“, които се грижеха за сигурността и забавленията на баща й по шест часа дневно, пет дни в седмицата.

Лоутън Колинс тридесет години бе служил в полицията на Маями. Отличен полицай, награждаван и редовно повишаван. И имаше много приятели. Повечето бяха отишли на тържеството по случай пенсионирането му в яхтклуба, а след година-две бяха присъствали на погребението на майка й. Напоследък бяха престанали да се отбиват — не бяха могли да изтърпят повече от две-три такива посещения.

Отначало баща й съзнаваше какво става с него. Внимателно изслушваше лекарите, разбираше диагнозата. Казваше, че ще се бори с болестта. През живота си се бил сблъсквал и с по-лоши неща. Всички го окуражаваха.

Заобиколен от купища книги, той четеше онова, което учените знаеха за неговото най-вероятно бъдеще. Реши да се постави на диета с много протеини и да прави физически упражнения. Съвсем скоро се изпълни с енергия и изглеждаше по-бодър и съсредоточен от всякога. Ала след няколко седмици започна да се губи, докато тичаше по улиците. Малко по-късно заряза месото и яйцата и се прехвърли на хляб, сладкиши и бира. След шест месеца от мускулест, забавен възрастен човек се превърна в това подпухнало непредсказуемо дете, седнало в тойотата до нея. Също като невинните граждани в „Нашествието на крадците на тела“, една нощ Лоутън бе заспал и се беше събудил променен. Същото лице, но с очи, настроени на друга програма. Часове наред необясними смущения, после продължителни периоди на идеално приемане. Бащата, който винаги бе обичала.

Напоследък през половината време беше нормален. Но това все още бе началото на цикъла, предупреждаваха лекарите. Не се знаеше колко стремително ще е спускането, нито кога ще започне. „Радвайте се на времето, през което е на себе си“ — казваха те. И Александра се опитваше.

Беше спряла на светофар край Лъдлъм, когато той разкопча колана си и понечи да отвори вратата. Но преди месец Алекс бе монтирала автоматично заключване и след няколко неуспешни опита Лоутън се отказа.

— Вратата е повредена.

— Къде искаш да отидеш, татко?

— Трябва да си купя куфар. Заминавам.

— Имаш хубав куфар. С твоите инициали и всичко останало.

Тя отново потегли и пресече кръстовището.

— Между другото, какви са ми инициалите? Забравил съм.

— Л. А. К. Лоутън Андрю Колинс.

— Къде отиваме? Къде ме водиш?

— В „Харбър Хаус“, татко.

Той почука по прозореца и махна с ръка на младата жена в колата до тях. Тя се намръщи, натисна газта и ги изпревари. Дружелюбният Маями.

Лоутън отново се обърна към Александра.

— Стан полицай ли е?

Тя въздъхна.

— Не.

— Тогава защо носи униформа?

— Защото е шофьор на бронирана кола.

— От ония, дето карат пари ли? Квадратните? Със стоманени стени и бронирани прозорци?

Алекс потвърди, без да откъсва очи от огледалото. Плътно я следваше някакъв задник с черно камаро. Само тестостерон и нищо между ушите.

— Опасна работа е да караш бронирана кола. Страхуваш ли се за него?

— Понякога.

— Точно както майка ти се страхуваше за мен. Обаче нали знаеш, аз оцелях. Ще ми се да можех да й го кажа. Всичките ти страхове не променят абсолютно нищо.

Задникът я изпревари и изчезна.

— Татко, онова, което направи сутринта, стрелбата с пистолета, не беше хубаво. Знаеш го, нали?