Джеймс Хол - Профил на убиец

Тези жени нито бяха спали с безразборни партньори, нито бяха поемали излишни рискове. Те бяха искали същото като всички останали, ала в разбираемата си жажда за любов всички те бяха пуснали в дома си един и същ мъж — мъж, чиято истинска същност бяха осъзнали едва в последните мигове от живота си.

Александра виждаше на снимките самата себе си. Виждаше как с ужасяващ педантизъм наместват голото й тяло в съответната поза. Бяха изтекли осемнадесет години, откакто бе напуснала тялото си и се беше издигнала високо в небето, облак от зареден с енергия газ, избягал от физическата си същност. И въпреки че през тези безкрайни години постепенно се бе върнала обратно, вече не беше същото. Обвивката не й бе по мярка. Продължаваше да я измъчва някаква необяснима тревога. Дори годините на тренировки по бойни изкуства — разтеглянето, дълбокото осъзнаване на физическите способности и слабости — не й бяха позволили да си възвърне някогашната си естествена цялост. Беше напуснала тялото си и не се бе върнала напълно. И онази нейна част, която все още продължаваше да се рее свободна, понякога сякаш намираше временно убежище в жертвите, които фотографираше.

Загледана в снимките, Алекс можеше да се превърне в тези жени, проснати на пода на апартаментите си. Да стане също толкова студена и безжизнена, далечна и празна. Тези жени, които вече ги нямаше, които бяха оставили само своите образи, кристали на сребърна сол в химически разтвор върху бяла хартия.

— Искаш ли да разгледаш албума? — Лоутън сковано стоеше на прага.

Алекс припряно прибра фотографиите в банана си и го закопча.

Лоутън държеше албума в дясната си ръка.

— Трябва да тръгваме за „Харбър Хаус“, татко.

— По дяволите, какво ще ми направят, ако закъснея, при директора ли ще ме пратят?

Тя го последва в дневната и седна до него на тъмносиния плюшен диван до източния прозорец, мястото с най-добра естествена светлина в къщата.

Баща й разтвори тежкия албум и го остави наполовина в своя, наполовина в нейния скут.

Големи гланцирани снимки на Сисайд, Флорида, с онези грижливо подредени пастелни дървени къщи с метални покриви, построени край дюните на по-малко от километър от Сийгроув, където Александра бе прекарала един вълшебен август. Принцесата на захарните пясъци. Зад тясната ивица на магистралата синееше Мексиканският залив. Същите онези спокойни води, които в далечината се сливаха с небето.

Сисайд съществуваше едва от десет години, ала през това време бе станал прочут град. Прочут сред архитектите и градостроителите, които го обявяваха за модел на новата Флорида — град, притежаващ изяществото и красотата на една отминала епоха. Лаборатория за по-прости, по-човешки сгради. Известен с автори на пътеписи, които искаха да отведат читателите си на уникално пътешествие в колоритна, измислена страна от миналото. Великолепна смесица от съвременни приумици и стари архитектурни модели. Комбинация от Чарлстън, Ки Уест, Кейп Код и сантиментален блян. Диви храсти и цветя в градините. Никакви изкуствени чимове, никакви косачки.

Тухлени улици, градски площад, прелестни павилиони на плажа и всички онези възхитителни къщи в нежно лилаво и слънчево жълто с много орнаменти, тераси и лъскави метални покриви. Еднаквите архитектурни планове бяха забранени, но всички сгради бяха рожба на един и същ носталгичен сън, стотици различни варианти на идеалната крайбрежна вила. Нямаше ги занемарените дъски, хлътналите подове и ръждивите тенекии, които си спомняше от едно време Алекс. Като че ли всички тези талантливи млади архитекти бяха обединили въображението си, за да създадат минало, което никога не е съществувало. Място, по-съвършено от съвършеното място в спомените й.

Баща й безцелно прелистваше лъскавите цветни снимки и тихо си мърмореше. Преди няколко седмици бе забелязал албума в една книжарница и беше отказал да си тръгне без него. Сега го разтваряше винаги, когато бе разтревожен или смутен. И само няколко минути с тези прости дървени къщи сякаш напълно го успокояваха.

— Знаеш ли защо толкова много ми харесва този албум?

— Да — отвърна тя. — Защото градчето е невероятно красиво. И ведро.

— Не. — Лоутън издърпа книгата от ръцете й и я затвори. Намръщи се, укорително изгледа дъщеря си, после леко се отдръпна от нея.

— Е, кажи най-после, татко? Защо ти харесва албумът?

— Защото ми припомня. Раздвижва паметта ми.

— За какво ти припомня?

Той извърна лице.