Джеймс Хол - Профил на убиец

— Да не си спечелила някаква награда? — Той отново сведе очи към вестника. — Какво те кара да смяташ, че можем да си позволим отпуска?

— Стан, според мен не можем да си позволим да не си вземем отпуска.

— А, така ли било? — без да я поглежда, рече Стан. — Ами стареца? И той ли ще дойде с нас? Да ни прави компания?

— Габи се съгласи да го вземе за две седмици.

Той отново вдигна глава и на устните му се изписа горчива усмивка.

— Сигурно се майтапиш. Оная жена е магнит за всякакви нещастия. Със същия успех можеш да го пуснеш по магистралата. Даже там ще е на по-сигурно място.

— При Габи ще му е добре. Нямаше да го оставя при нея, ако не смятах така.

— Остави, Алекс. С парите, дето ги хвърляме за стареца, не можем да си позволим почивка.

— Виж, Стан…

По плочките в коридора зашляпаха полицейските униформени обувки на баща й. Александра въздъхна и се обърна. Лоутън Колинс влезе в кухнята.

Беше лъснал черните обувки до блясък и шкембето му опъваше копчетата на полицейската му куртка. Вместо панталони все още носеше розово-синьото късо долнище на пижамата си, от което стърчаха мършавите му бели крака.

— Господи — изпъшка Стан. — Айде пак!

Александра сгъна брошурата и я остави на лавицата.

Редките бели коси на баща й бяха разрошени, от едната страна — прилепнали към черепа, а от другата и отгоре — щръкнали на кичури. В дясната си ръка носеше черен куфар и очевидно бе открил чекмеджето, в което Александра криеше тридесет и осем калибровия му служебен револвер. Кобурът с пистолета висеше на десния му хълбок.

— Какво правиш, татко?

Той остави куфара на пода, извади оръжието и го насочи към Стан.

— Повикай подкрепление — каза й Лоутън. — Вкъщи е влязъл чужд човек, Алекс. И изглежда опасен.

— Недей, татко.

Стан се отпусна назад на стола си и застана неподвижно.

— Дано това нещо не е заредено.

— Веднага ми дай пистолета, татко.

— Добре, синко, да не си посмял да мръднеш. Остави вилицата, изправи се, и се разкрачи. Само набързо ще те претърсим за оръжие.

— Ако пистолетът е зареден, Алекс, старецът още днес изчезва от тук. „Съни Пайнс“, „Сенчъри Армс“, където е по-евтино.

— Вкъщи няма патрони, Стан. Просто се успокой и ме остави да се справя с проблема.

— Оказваш съпротива при арест, а, синко? Това ли било? На много умен ли ми се правиш?

Алекс постави ръка на рамото му и се пресегна за револвера, но той се отдръпна и продължи да се цели в гърдите на Стан.

— Моля те, татко. Остави пистолета.

— Струва ми се, че познавам този закононарушител — каза Лоутън. — Да. През седемдесетте години го арестувах за въоръжен грабеж. Беше обрал една бензиностанция до летището и беше ранил служителя и двама клиенти. Викаха му Франк Синатра. Пратиха го да си почине трийсет годинки в „Рейфорд“.

— Франк Синатра — въздъхна Стан. — Божичко.

Без да откъсва очи от пистолета, той се наведе напред и продължи да закусва.

— Добре, Франк, престани да се разтакаваш. Бавно се изправи и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Стига, татко! Това е Стан, мъжът ми. Той живее тук.

Баща й завъртя глава и загрижено я погледна.

— Омъжила си се за тоя бивш затворник, за тоя боклук? Само това не, Александра. Не разбивай сърцето на стареца.

— Татко, това е Стан Рафърти. Той е мой съпруг. Гледал си го да играе бейзбол в гимназията.

— Какво? Омъжила си се за бейзболист?

— Да, татко. Ти ме предаде на младоженеца, спомняш ли си? В църквата „Сейнт Джуд“. Беше юли, страхотна жега. Всички шаферки бяха в розово. Двамата с мама бяхте адски щастливи. Спомняш си го. Знаеш, че си го спомняш.

— В „Сейнт Джуд“ ли?

Пистолетът започна да се спуска. Александра постави длан на ръката му и я натисна надолу. Сватбата й бе един от моментите, които баща й все още ясно си спомняше.

— В розово — повтори той. — Всички шаферки. Да, наистина беше горещо и в църквата имаше някаква птица, чайка, която не можеше да излезе навън, летеше наоколо и кряскаше. Всички решихме, че това е някаква поличба. Но никога не съм можел да тълкувам предзнаменованията.

Александра се опита да измъкне револвера от пръстите му, но той се отдръпна, прибра го в кобура и закопча предпазния ремък.

Стан поклати глава, прелисти страницата на вестника, сгъна го на две, както обичаше, изглади гънките и продължи да чете.

— И казваш, че името му било Стан, така ли?

— Да, Стан.

Баща й присви очи и се опита да я хване в лъжа.

— Какъв пост е играл?