Джонатан Келерман - Жестоки игри

— Смяташ, че е бил някой от пациентите?

— Не е изключено. Всеки знае с какви хаховци си имат работа психиатрите.

— Бих се учудил, ако излезеш прав, Майло. Бас държа, че пациентите на Хендлър са били от стандартния контингент „Уест Сайд“ — жени на средна възраст, изпаднали в депресия, обезсърчени бизнесмени и пубертетчета, които все още търсят истинското си „аз“.

— Неодобрение ли долавям?

Свих рамене.

— Хендлър е работил в болницата „Енсино Оукс“, преди да започне частна практика.

— Може би ще успееш да изровиш нещо там — подхвърлих не особено ентусиазирано. Мързеше ме да му обяснявам надълго и широко, че специалитетът на „Енсино Оукс“ са богаташките отрочета, склонни към самоубийство, а не сексуалните психопати.

Майло побутна празната си чиния встрани и махна на сервитьорката.

— Сладурче, бъди така добра и ми донеси едно хубаво парче от оня страхотен ябълков пай.

— Плюс порция сладолед, както обикновено?

Майло се плесна по корема.

— Защо пък не. Нека бъде ванилов.

— А за вас, сър?

— Само кафе, ако обичате.

Сервитьорката се отдалечи и той продължи да разсъждава на глас.

— Фактите говорят, че доктор Хендлър е пуснал някого в апартамента си някъде между полунощ и един сутринта и този някой го е разфасовал.

— А жената?

— Класически случай на лош късмет. Оказала се е на кофти място в кофти време.

— Била ли е гадже на Хендлър?

Майло кимна.

— От около шест месеца. Изглежда, е стартирала като пациент и после се научила да скача от кушетката право в кревата на доктора. По ирония на съдбата тя го е отнесла дори по-зле от него. На Хендлър са му прерязали гърлото и вероятно е умрял бързо. Ръгнали са го тук-там още няколко пъти, но нищо сериозно. Изглежда, убиецът си е избрал жената за изкупителна жертва. Връзва се, ако става дума за сексманиак.

От думите му отново ми се повдигна и предпочетох да сменя темата.

По някое време погледнах часовника си. Беше четири и пет минути. Оставих полицейското управление на Лос Анджелис да се погрижи за сметката. В духа на американските — а може би и на световните — полицейски традиции Майло остави фантастичен бакшиш. На излизане потупа вирнатото дупе на сервитьорката и на улицата ни догони доволен женски кикот.

Булевард „Санта Моника“ бе започнал да се задавя от автомобили, а въздухът бе наситен с бензинови изпарения. Вдигнах стъклото на кадилака и пуснах климатика. Пъхнах касета на Джо Пас и Стефано Грапели в касетофона и духът на 40-те изпълни колата. Музиката ме накара да се почувствам по-добре. Майло задряма и — което беше по-лошото — захърка юнашки. Вмъкнах се в потока от коли и се понесох обратно към Брентууд.

Кабинетът на Тауъл е оказа на една пряка на „Сан Винсенте“, недалеч от Брентууд Кънтри Март, където филмовите звезди можеха да пазаруват спокойно, без да бъдат притеснявани от простосмъртните.

Тауъл беше единственият обитател на сградата и името му беше гравирано ефектно върху стъклената входна врата. Паркингът беше претъпкан с джипове. Спряхме до един линкълн с лепенка „В защита на децата“ на вратата. Вероятно принадлежеше на добрия доктор.

Интериорът все пак успя да ме изненада. В опита си да заличи студенината, която лъхаше от сградата, декораторът беше натъпкал чакалнята с всевъзможни, неподлежащи на описание вехтории. Стаята беше пълна с малчугани, придружени от майки с измъчен вид. От играчки, списания и книги по пода почти нямаше къде да се стъпи. Във въздуха се носеше специфичния „аромат“ на подрискани пелени. Ако това беше „затишието“ на Тауъл, не бих искал да съм наблизо в най-натоварените часове.

Още с влизането си — двама мъже, при това без деца — тутакси привлякохме женските погледи. Бяхме се разбрали още в колата, че Тауъл вероятно ще е далеч по-отзивчив към един колега, и затова Майло покорно се оттегли в единия ъгъл на чакалнята, седна и разтвори вестник. Отправих се с решителна крачка към рецепцията. Там заварих момиче с прическа а ла Фара Фосет и доста приятни черти. Табелката върху снежнобялата й престилка, твърдеше, че малкото й име е Санди.

— Здравейте, аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Тауъл.

Санди ми демонстрира безупречните си зъби.

— В ден като този уговорките не значат почти нищо, но, моля, влезте. Той ще дойде само след минутка.

Преди да отворя посочената ми врата, усетих как няколко жени злобно ме изгледаха. Някои вероятно чакаха вече повече от час. Зачудих се защо ли Тауъл не си е намерил съдружник, който да поеме част от пациентите.