Джонатан Келерман - Жестоки игри

Когато излязохме в коридора, му казах:

— Не мога да хипнотизирам това дете. Малката е дрогирана до мозъка на костите си. Рисковано е да се работи с нея и освен това шансовете да изкопчим нещо що-годе полезно са минимални.

На Майло това никак не му хареса.

— По дяволите. — Той се почеса по главата. — Ами ако й спрем хапчетата за няколко дни?

— В случая трябва да си каже думата лекуващия лекар. Иначе ще си изпатим. Трябва ни неговото разрешение, което пък означава, че ще разбере за интереса на полицията към малката.

— Кой я лекува?

Разказах му за Тауъл.

— Чудесно. Но пък може все пак да се съгласи да й спре хапчетата за няколко дни.

— Може би, но няма гаранция, че ще научим от нея каквото и да било. Това хлапе гълта успокоителни вече повече от година. Ами госпожата? Тя и без друго е достатъчно наплашена. Ако спрем хапчетата, тутакси ще затвори детето вкъщи. Нали чу, че тук искали да се пази тишина.

Беше два без петнайсет следобед, но комплексът продължаваше да е тих като мавзолей.

— Не можеш ли поне да хвърлиш един поглед на малката? Може пък да не е чак толкова дрогирана.

От другата страна на коридора беше отворената врата на апартамента на Хендлър. Видях елегантното обзавеждане — ориенталски килими и антики; няколко фотьойла бяха преобърнати, стените бяха изпръскани с кръв. Двама полицейски служители продължаваха да работят вътре. Тихи като молци.

— Сигурно вече си е взела второто хапче за деня, Майло.

— Мамка му. — Той удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — Добре де, просто й хвърли един поглед. Да видим какво впечатление ще ти направи. Може пък все още да е на себе си.

Но не беше. Майка й я доведе в дневната и двамата с Майло излязоха от стаята. Погледът на малката се рееше някъде в далечината. Тя си смучеше палеца. Беше съвсем дребна. Ако не знаех истинската й възраст, щях да предположа, че е на пет. Имаше издължено личице и необичайно големи кафяви очи. Правата й руса косица, прихваната с две пластмасови шноли, стигаше до раменете. Беше облечена със сини джинси и фланелка на сини, зелени и бели райета. Крачетата й бяха боси и мръсни.

Настаних я на един стол и седнах срещу нея на канапето.

— Здрасти, Мелъди. Аз съм доктор Делауер. Психолог съм. Знаеш ли какво означава тази думичка?

Никакъв отговор.

— Аз съм от онези доктори, дето не бият инжекции. Работата ми е да си играя с децата, да рисувам и да си приказвам с тях. Мъча се да помогна на онези, които са тъжни, ядосани или пък уплашени.

Като чу „уплашени“ тя за миг вдигна поглед. После продължи да гледа през мен и да си смуче палеца.

— Знаеш ли защо говоря сега с теб?

Поклащане на главата.

— Не защото си мисля, че си болна или че си направила нещо лошо. Ние знаем, че си добро момиче.

Тя погледна встрани от мен.

— Тук съм, защото снощи може да си видяла нещо важно. Когато не си могла да заспиш и си гледала през прозореца.

Не получих отговор и продължих:

— Мелъди, какво обичаш да правиш най-много?

Мълчание.

— Обичаш ли да си играеш?

Кимване.

— И аз обичам да си играя. Обичам да карам ролкови кънки. Ти харесваш ли ролковите кънки?

— Ъ-хъ. — Лъжеше. Ролковите кънки вдигат шум.

— Обичам и да гледам филми. А ти?

Тя измънка нещо. Приведох се по-близко до нея.

— Какво каза, миличко?

— По телевизията. — Гласчето й беше слабо и треперливо — като немощен ветрец, който подухва изсъхнали листа.

— А-ха, ясно. По телевизията. И аз гледам телевизия. А какво обичаш най-много да гледаш?

— Скуби Ду.

— Скуби Ду. Хубаво филмче. А кои са другите ти любими филмчета?

— Мама гледа сериалите.

— А ти харесваш ли ги?

Тя поклати глава.

— Доста са скучни, а?

Малката плахо се усмихна, без да извади палеца от устата си.

— А имаш ли си играчки, Мелъди?

— В моята стая.

— Ще ми ги покажеш ли?

Стаята, която използваха за спалня, не приличаше на детска, нито на стая за възрастен. Беше малка, с нисък таван и един-единствен прозорец, разположен високо — като цяло усещането беше по-скоро за килия. В ъгъла имаше купчинка играчки.

Мелъди колебливо ме заведе дотам. После измъкна от купа една грозна пластмасова кукла бебе и промълви:

— Аманда.

— Красива е.

Детето притисна куклата към гърдите си и започна да се полюшва напред-назад.

— Сигурно добре се грижиш за нея.

— Грижа се. — Отговорът й прозвуча като оправдание. Очевидно не бе свикнала да я хвалят.

— Знам, че е така — казах аз меко. Малко по-встрани се бе излегнал плюшен морж. — А това кой е?