Джонатан Келерман - Жестоки игри

Тя вероятно разбра около десет процента от обясненията, но като че ли думите ми й подействаха успокояващо.

— Значи казвате, че за нея е естествено. Сигурно е така, защото тя по цял ден си мечтае.

— Именно. Хипнозата е нещо подобно.

— Учителите непрекъснато се оплакват, била много разсеяна и това й пречело да учи.

Каза го така, сякаш очакваше от мен да й помогна.

Майло се намеси.

— Госпожо Куин, Мелъди сподели ли още нещо във връзка с това, което е видяла?

— Не, не. — Отново онова отривисто тръсване на главата. — Ние избягваме да го обсъждаме.

Майло измъкна бележника си и прелисти няколко страници.

— Според моите записки Мелъди не е могла да заспи и затова е седяла в дневната, т.е. тук, в около един часа сутринта.

— Тогава трябва да е било. Аз си лягам в единайсет и трийсет и се събуждам за една цигара в дванайсет и двайсет. Когато станах, тя още спеше и не я чух да шава, преди да ме е унесло. Ако се бе размърдала, щях да я чуя. Спим в една и съща стая.

— Разбирам. И тогава е видяла двама души, тук пише: „Видях големи хора“. Въпросът на следователя е бил: „Колко бяха, Мелъди?“, а тя е отговорила: „Двама, може би трима“. Когато я попитали как са изглеждали, тя казала само, че били тъмни. — Майло се обърна към мен: — Питахме дали са били чернокожи или латиноамериканци. Нищо. Само „тъмни“.

— Може да означава сенки. Всъщност може да означава всичко за едно седемгодишно дете — казах аз.

— Знам.

— Може да са били двама души или един човек и сянката му, или пък…

— Замълчи.

Или пък абсолютно никой.

— Тя невинаги казва истината.

Двамата като по команда се извърнахме към Бонита Куин. Тя бе използвала няколкото секунди, в които не й бяхме обръщали внимание, за да изгаси цигарата си и да запали нова.

— Не казвам, че е лошо дете. Просто невинаги казва истината. Не знам защо разчитате на нейните показания.

— Често ли ви лъже, или само когато й се налага, за да избегне някое наказание? — попитах.

— По-скоро второто. Когато не иска да я нашляпам, защото е счупила нещо. Казва ми: „Не бях аз, мамо“. Тогава здравата я пердаша. — Тя ме погледна, очаквайки да я укоря. — За това, че не казва истината.

— Имате ли си и други проблеми с нея? — попитах меко.

— Мелъди е добро момиче, докторе. Само дето е отнесена и не може да се съсредоточи.

— Така ли? — Трябваше да науча повече за това дете, щом се канех да го хипнотизирам.

— Концентрацията — това е основният й проблем.

Нищо чудно, че малката не може да се съсредоточи в този апартамент кутийка, където през целия ден гърмеше телевизорът. Жилищата сигурно бяха обитавани само от възрастни хора и затова детето е трябвало да не вдига много шум. Бях готов да се обзаложа, че Мелъди Куин прекарва по-голямата част от деня вкъщи, въпреки че в комплекса имаше три разкошни басейна и прекрасно оборудвана фитнес зала. Да не говорим, че океанът беше на около километър. Тези места за развлечение бяха за възрастните.

— Веднъж дори я водих на лекар, защото учителката й непрекъснато ми пращаше бележки за това, как Мелъди се въртяла на чина и че умът й вечно витаел някъде. Лекарят каза, че било свръхактивност. Нещо в мозъка.

— Свръхактивност ли?

— Точно така. Не се изненадах особено. Баща й не беше съвсем в ред. — Тя докосна с показалец слепоочието си. — Друсаше се и се наливаше с вино, докато… — Внезапно млъкна и се вгледа уплашено в Майло.

— Не се притеснявайте, госпожо Куин. Подобни неща не ни интересуват. Искаме само да разберем кой е убил доктор Хендлър и госпожица Гутиерес.

— А, да, психотерапевта… — Бонита Куин млъкна отново, но този път впери поглед в мен. — Май днес не мога да говоря като хората. — На устните й се изписа немощна усмивка.

Кимнах й разбиращо и се усмихнах благо.

— Беше свестен тип, докторът. Хендлър де… Само се майтапеше и аз не оставах по-назад. — Тя се изкикоти, зъбите й имаха нужда от добър стоматолог. Вече бях установил, че е малко над трийсетте. Само след десет години щеше да изглежда много по-стара. — Колко ужасно с това, което му се случи.

— И на госпожица Гутиерес също.

— Да, но честно казано, тя не ми се нравеше чак толкова. Беше мексиканка, но от надутите мексиканки. В моя роден край мексиканците са черноработници, чистят, изхвърлят боклука. Тази тук имаше куп скъпи рокли и малка спортна кола. Хич не ми се вярва да ги е купила с учителската си заплата. — На Бонита Куин, отгледана с мисълта, че мексиканците са второ качество хора, явно не й беше лесно да приеме, че тук, в големия град, същите мексиканци могат да живеят досущ като „бели“ хора, а тя да върши черната работа.