Джонатан Келерман - Жестоки игри

— Между другото, сигурно не си забравил, че последния път, когато трябваше да се занимавам с полицейски дела, преживяването не беше никак приятно.

— Имахме лош късмет и ти стана случайна жертва. Този път нямам намерение да те замесвам. Просто поговори с хлапето за час-два. Както вече казах, хипнозата сигурно ще свърши добра работа. После ще ядем спагети. След което ще се отида у дома, а ти ще се върнеш в абаносовата си кула. Точка. След седмица ще се срещнем като приятели — може би ще хапнем сашими в японския квартал? Какво ще кажеш?

— Какво точно е видяло детето? — попитах аз и мярнах почивния си ден да се изнизва през отворения прозорец.

— Сенки, гласове, двама души, може би трима. Кой би могъл да разбере? Малката е изплашена до смърт. Майката също си е изкарала акъла, пък и не блести с особен интелект. Нямам никаква представа как да се държа с детето, Алекс. Опитах по-кротко, бях добър. Щеше да ми е далеч по-лесно, ако си имахме някоя полицейска служителка за случаи с деца, но такива вече почти не се намират. В управлението предпочитат да раздуват началническия щат до пръсване.

Той изгриза крушата чак до семките.

— Сенки, гласове. Това е всичко. Нали ти си езиковият специалист ? Знаеш как да общуваш с малките. Ако успееш да я накараш да се отпусне — чудесно. Ако измъкнеш някакво бегло описание — фантастично. Ако ли пък не, ще знаем поне, че сме опитали.

Огледах внимателно Майло, който тъкмо сдъвкваше остатъците от крушата с необичайно дребните си, остри зъби.

— Два часа, значи? — попитах.

— В най-лошия случай.

— Дай ми само около час, за да се приготвя и да свърша няколко дребни задачи.

Не изглеждаше особено щастлив, че ме е убедил. Въздъхна уморено и промълви:

— Добре, ще отскоча до участъка и ще се заема с моите си дела. — Майло отново погледна таймекса и добави: — По обяд удобно ли ти е?

— Става.

Отиде до вратата, отвори я, излезе на верандата и захвърли огризката от крушата през перилата. Заслиза по стълбите, внезапно спря и се обърна. Ярък слънчев лъч превърна изтормозеното му лице в бледа каменна маска. За миг се уплаших, че ще последва сантиментален изблик.

Притеснението ми се оказа напразно.

— Слушай, Алекс, тъй и тъй ще излезеш по-късно, защо не ми заемеш пак кадилака? Това тук — той посочи презрително раздрънкания си фиат, — пак сдаде багажа. Този път е стартерът.

— Разбирам, моята кола е твоята голяма любов.

Влязох вкъщи, взех резервните ключове и му ги хвърлих.

Майло ловко сграбчи връзката, отключи моята севиля, вмъкна се вътре и тутакси издърпа назад седалката, за да изпъне спокойно дългите си крака. Двигателят запали безотказно и замърка като дремещ тигър. Майло настъпи газта и се понесе надолу по хълма с доволната физиономия на тийнейджър, който за първи път сяда зад волана на бащината си кола.

Последното обиталище на Мортън Хендлър, като не броим моргата, беше луксозен апартамент на булевард „Сънсет“ в Пасифик Палисейдс. Целият комплекс беше вграден в планинския склон и представляваше съвкупност от свързани с дълги коридори апартаменти, разхвърляни в привиден безпорядък, който всъщност е целял да предостави на всеки от собствениците гледка към океана. Интериорът наподобяваше декорите на скъпоструващ екшън, чието действие се развива в Мексико — стени с ослепително бяла мазилка, покриви с червени керемиди, по прозорците — орнаментирани решетки от боядисано в черно ковано желязо. В големи порцеланови саксии бяха засадени кокосови палми, фикуси, папрати; саксиите бяха подредени така, сякаш щяха да ги изнесат всеки момент.

Апартаментът на Хендлър се намираше горе-долу по средата между най-ниската и най-високата точка на комплекса. Вратата беше запечатана с лепенка на лосанджелиското полицейско управление. Подовата мозайка пред входа беше зацапана от множество кални стъпки.

Майло ме преведе през тераса, претъпкана с полирани камънаци и всевъзможни храсти, за да се озовем пред врата с надпис „Портиер“.

Майло почука.

Едва сега осъзнах, че наоколо цари изумителна тишина. Комплексът включваше петдесетина апартамента, но на влизане така и не бях мярнал жива душа. Никакви доказателства за човешко присъствие.

Изчакахме няколко минути. Майло тъкмо вдигна ръка, за да почука отново, когато вратата отвори някаква жена.

— Извинете, тъкмо си миех косата.

Трудно бе да определя възрастта й — може би беше на двайсет и пет, а може и на четирийсет. Кожата й беше бледа, от онзи тип, който имаш чувството, че със сигурност ще нараниш при по-невнимателно докосване. Големи кафяви очи, над тях старателно поддържани и оформени вежди. Тънки устни. Едва забележима долна захапка. Косата й бе прибрана под оранжева хавлиена кърпа, но немирен кестеняв кичур бе успял все пак да се измъкне. Носеше избеляла бежова памучна риза и ръждивокафяви ластични джинси и тъмносини кецове. Очите й прескачаха непрекъснато от Майло на мен и обратно. Приличаше на човек, комуто съдбата е нанесла толкова удари, че не очаква нищо добро.