Джонатан Келерман - Жестоки игри

Той се обърна и сведе поглед към мен. Умората бе очертала няколко нови бръчки по едрото му грозновато лице.

— Уморен съм до смърт, Алекс. — Държеше чашата си с две ръце като застарял грубоват Оливър Туист. — Което е единствената причина да си поискам още от твоята кафеподобна помия.

Взех чашата и я напълних отново. Той шумно отпи няколко глътки.

— Имаме евентуален свидетел. Едно хлапе, което живее в същата сграда. Доста е объркано, не е съвсем сигурно какво точно е видяло. Само го погледнах и веднага се сетих за теб. Ти можеш да поговориш с него, можеш дори да пробваш хипноза, за да подпомогнеш паметта му.

— Нямате ли си психолози за подобни случаи?

Майло бръкна в джоба на палтото си и измъкна оттам купчина снимки, направени с „Полароид“.

— Хвърли един поглед.

Прегледах набързо снимките. Онова, което видях, накара стомаха ми да се преобърне. Побързах да му ги върна.

— За бога, не ми показвай такива неща!

— Каква кланица, а? Кръв и карантия. — Той пресуши чашата си. — Съкратиха щата на психолозите до един човек, който в момента и без друго е достатъчно зает със задачата да разкара откачалките, които се натискат да работят при нас. Другият му сериозен проблем са откачалките, които вече са на работа в участъка. Ако река да се обърна към него, първо ще трябва да напиша съответната молба и да се наредя на опашката. Освен това там понятие си нямат от деца. А ти ги разбираш.

— Но не разбирам нищо от убийства.

— Зарежи убийството. То е мой проблем. Поговори с хлапето, което е едва седемгодишно.

Замислих се. Той протегна към мен ръце с обърнати нагоре длани.

— Виж, не искам да те муфтя. После ще те черпя един обяд. Има едно италианско ресторантче, не е супер луксозно, но става. Спагетите им са безупречни, а и е недалеч от…

— От „кървавата баня“ ли? — Направих кисела гримаса. — Не, благодаря. Не можеш да ме подкупиш с порция спагети.

— Добре де, с какво да те съблазня? Имаш си всичко — къща сред хълмовете, баровско возило, даже анцугът и кецовете ти за джогинг са „Ралф Лорън“. На трийсет и три вече можеш да си позволиш да мързелуваш и да поддържаш здравословен загар. При мисълта за всичко това се озлобявам.

— Да, но дали съм щастлив?

— Подозирам, че си.

— Позна. — Спомних си за зловещите снимки. — Освен това определено не обичам да се возя на влакчето на ужасите.

— Знаеш ли — каза той, — обзалагам се, че си придаваш важност, за да прикриеш скуката.

— Глупости.

— Глупости, друг път. Колко месеца минаха, шест ли?

— Пет и половина.

— Така да е. Когато се запознах с теб, грешка, малко след като се запознах с теб, ти беше толкова жизнен, енергичен, пълен с идеи. Мозъкът ти работеше. Сега слушам само за горещи вани, за колко време пробягваш скапаната миля, колко различни чешита залези можеш да видиш от верандата си. Ако използвам една от твоите думички, това си е регресия . Тенис гащета, ролкови кънки, плуване. И ти като половината хора в този град си на умственото равнище на шестгодишно хлапе.

Засмях се.

— Може би затова ми предлагаш да се заровя до шия в кръв и карантия като своеобразна терапия срещу скуката от безделничеството?

— Алекс, мързеливата нирвана, към която се стремиш, не води до нищо добро. Точно както се казваше в оня филм на Уди Алън — като презрееш, започваш да гниеш.

Плеснах се по голите гърди.

— Все още не забелязвам никакви признаци на разложение.

— То става вътре в теб и ще те пречупи, когато най-малко очакваш.

— Благодаря ви, доктор Стърджис.

Майло ми хвърли изпълнен с отвращение поглед и се затътри към кухнята. След малко се появи, захапал круша.

— Бива си я.

— Не се притеснявай, почерпи се.

— Добре, Алекс, забрави предложението ми. Аз пък ще си остана с разфасования психиатър и обезобразеното му гадже, май че Гутиерес й беше името. Ще си остана и с онова седемгодишно момиченце, което предполага, че е видяло или чуло нещо, само дето е твърде изплашено, за да го осмисли. Искам само два часа от времето ти — нещо, с което в момента разполагаш в неограничени количества — а ти се стискаш като гимназистка.

— Почакай. Не съм казал, че няма да го направя. Просто ми дай време да размисля. Тъкмо се събуждам, а ти се изтърсваш изневиделица и ми съобщаваш за двойно убийство.

Майло подръпна ръкава на ризата си и хвърли поглед към таймекса си.

— Десет и трийсет и седем. Мамин сладък, свикнал е да нанка до пладне.

Впери отново поглед в мен и захапа крушата така стръвно, че по брадичката му потече сок.