Джонатан Келерман - Жестоки игри

Санди ме въведе в приемния кабинет на доктора.

— Става дума за детето на госпожа Куин, нали?

— Точно така.

— Ще ида да намеря картона на малката.

Тя излезе от кабинета и се върна след не повече от двайсетина секунди с папка в ръка. Папката беше маркирана с червена лентичка. Сестрата забеляза, че гледам лентичката.

— Червените са за хиперактивните. Нещо като код. Жълтите лентички са за хроничноболните, сините — за подлежащите на специални консултации и т.н.

— Колко находчиво.

— И ужасно полезно. — Санди игриво се засмя и сложи ръка на апетитно оформеното си бедро. — Знаете ли — продължи, след като се наведе достатъчно, за да ми позволи да се насладя на скъпия й парфюм, — между нас казано, на това дете никак няма да му е леко с такава майка.

— Разбирам — съгласих се, без да съм съвсем наясно какво точно има предвид, но с надеждата, че тя сама ще изплюе камъчето. Хората обикновено го правят, след като им демонстрираш незаинтересованост.

— Искам да кажа, че майката е ужасно разсеяна. Всеки път щом дойде, или ще забрави, или ще изгуби нещо. Веднъж беше чантата й, друг път — ключовете от колата. Май не е с всичкия си.

Кимнах разбиращо.

— Не че животът й е бил лек. Израснала е във ферма и се е скъсвала от работа. После пък бракът й с онзи тип, който свърши в затв…

— Санди.

И двамата се обърнахме едновременно. На вратата със скръстени ръце стоеше дребна, около шейсетгодишна жена с прическа, наподобяваща стоманен шлем. Окачените на верижка очила висяха върху гърдите й. Беше облечена със същата бяла престилка и се казваше Една, пак според табелката.

Разпознах я безпогрешно на мига — дясната ръка на доктора. Най-вероятно работеше за него от създаването на частната му практика и продължаваше да взема все същата мизерна заплата. Това обаче едва ли я притесняваше, защото парите не бяха най-важното за нея. Беше тайно влюбена във Великия мъж. Бях готов да се обзаложа, че все още се обръща към него с „докторе“. Не „доктор еди-кой си“, а само „докторе“. Сякаш той е единственият доктор на този свят.

— Имаме картони за попълване — процеди тя.

— Отивам, Една. — Санди се обърна към мен, хвърли ми съзаклятнически поглед, сякаш искаше да ми каже: „Тая дърта вещица е голяма досадница“ и излезе от кабинета, полюшвайки сластно бедра.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита ме Една, все така със скръстени ръце.

— Не, благодаря.

— Е, добре тогава. Докторът ще дойде всеки момент.

— Благодаря ви. — Исках да я раздразня с учтивия си тон.

Погледът й ми даде да разбера съвсем недвусмислено, че тя не одобрява присъствието ми. Нищо чудно, всяка дреболийка, която отклоняваше „доктора“ от обичайното му разписание, вероятно беше считана за светотатство. Но Една все пак реши да ме остави сам в кабинета.

Огледах стаята. Досущ като музей, посветен на добрия доктор Тауъл. Единственото отклонение от манията на обсебеното от собствената си персона величие беше окачената на стената цветна снимка на млада жена с дете на ръце. Снимката беше доста избеляла, а по облеклото на жената разбрах, че фотографията е направена преди трийсетина години. Жената беше красива, със свежо лице, чаровно изпъстрено с бледи лунички носле, тъмни очи и средно дълга кестенява и естествено чуплива коса. Беше облечена с рокля с къси ръкави, ушита от тънка памучна материя на точки. Голите й ръце изглеждаха грациозни. Момченцето беше около двегодишно или по-малко. Красавец. Розови бузки, руса косица, пълни устнички и зелени очи. Беше облечено с бяло моряшко костюмче. Планинският склон и езерото, послужили за фон, изглеждаха съвсем истински.

— Прекрасна снимка, нали? — каза гласът, който бях чул по телефона.

Доктор Тауъл беше висок, поне на шейсет и три, добре сложен, с черти, които в евтините романчета се наричат „изваяни“. Беше един от най-красивите мъже на средна възраст, които бях виждал някога. Лицето му бе като на благородник — волева брадичка с трапчинка, нос на римски сенатор и искрящи очи с цвета на безоблачно небе. Гъстата му снежнобяла коса падаше на челото му като на поета Карл Сандбърг.

Носеше къса бяла престилка, синя памучна риза, тъмночервена вратовръзка, панталони от очевидно скъп тъмносив плат и черни мокасини. Като цяло — много удачен, семпъл избор, намекващ за изискан вкус. Но дрехите все пак не правят човека. Доктор Тауъл щеше да изглежда като патриций, дори да се бе появил с работен комбинезон.

— Доктор Делауер, предполагам? Аз съм Уил Тауъл.