Джонатан Келерман - Жестоки игри

— Интересни прищевки за един безкрайно зает доктор.

— Да, но егото винаги свири първа цигулка. Познавам и други като Тауъл — хора обзети от манията да доминират, да командват. Повечето от тях стават председатели на всевъзможни управителни бордове, експертни комитети и т.н.

— Или пък капитани, инспектори и шефове на участъци.

— Точно.

— Ще му се обадиш ли? — В гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.

— Да, макар да ми се струва, че ще ни създаде неприятности.

Майло седна зад волана на вехтия си фиат и след неколкоминутни молби и проклятия успя все пак да запали двигателя. Свали стъклото и ме погледна уморено.

— Благодаря ти, Алекс. Прибирам се да поспя. Липсата на сън си казва думата.

— Искаш ли да дремнеш тук и после да се прибереш?

— Не, благодаря. Ще се добера, само тая купчина старо желязо да не ме предаде някъде по пътя. — Той плесна с длан по вдлъбнатата тук-там врата. — Все пак благодаря.

— Ще продължа започнатото с Мелъди.

— Супер. Ще ти се обадя утре. — Майло потегли, но само след десетина метра му викнах да почака. Той включи на задна и се върна при мен.

— Какво?

— Вероятно не е толкова важно, но трябва да ти го кажа. Едната от сестрите в кабинета на Тауъл ми каза, че бащата на Мелъди бил в затвора.

Майло кимна със сомнамбулско изражение.

— Също като половината население на скапания ни град. Така е при икономическа криза. Чао.

Беше шест и петнайсет и вече беше притъмняло. Изтегнах се на леглото си и съм задрямал. Когато се събудих, минаваше девет. Станах, измих си лицето и звъннах на Робин. Никой не вдигна.

Обръснах се набързо, облякох се и подкарах кадилака към „Хаката“ на „Санта Моника“. Там убих около час, като си пийвах саке и похапвах суши на сладка приказка с главния готвач, който — както се оказа — бе завършил психология в университета в Токио.

Прибрах се вкъщи, съблякох се и скочих в горещата вана, опитвайки се да залича спомените за Мортън Хендлър, Мелъди Куин и Л. У. Тауъл. Използвах самохипноза — представих си, че двамата с Робин се любим на върха на хълм сред тропическа гора. Възбудих се от сексуалните фантазии, излязох от ваната и й се обадих отново. След десетина иззвънявания тя вдигна слушалката и смотолеви нещо неразбираемо със сънен глас.

Извиних й се, че съм я събудил, казах й, че я обичам и затворих.

След около половин минута ми се обади тя.

— Ти ли беше, Алекс? — Все още звучеше доста отнесено.

— Да, сладурче. Съжалявам, че те събудих.

— Не, няма нищо. Колко е часът?

— Единайсет и половина.

— О, задрямала съм. Как си, миличък?

— Чудесно. Звънях ти към девет.

— Цял ден ме нямаше. Купувах дървен материал. В Сими Вали има някакъв стар майстор на цигулки, който ще се пенсионира. Прекарах шест часа в подбор на явор и абанос. Съжалявам, че не си ме намерил в къщи.

Звучеше като уморен до смърт човек.

— И аз съжалявам, а сега си лягай. Наспи се добре. Утре ще ти се обадя.

— Ако искаш да дойдеш…

Замислих се. Не. Бях твърде разстроен, за да съм добра компания.

— Не, бебчо. Ти трябва да си починеш. Какво ще кажеш да те заведа утре на вечеря? Ти избери мястото.

— Добре, мили. — Тя се прозина — мек, галещ ухото звук. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Отне ми доста време, докато се унеса. Последва главозамайваща поредица от неспокойни, черно-бели сънища. Не помня какво точно сънувах, но ми остана лепкавото усещане от сковани, безсилни движения и пропадащи под краката ми подове.

Сепнах се посред нощ и веднага проверих дали прозорците са затворени, а вратата заключена.

Събудих се в шест сутринта и установих, че необяснимо защо съм изпълнен с енергия. Не се бях чувствал така от пет месеца насам. В началото усещането бе приятно, но към седем започнах да се изнервям. След половин час вече се разхождах из апартамента като прегладнял ягуар в тясна клетка.

В осем без двайсет реших, че е нормален час за обаждане по телефона. Набрах номера на Бонита Куин. Тя беше будна и сякаш очакваше обаждането ми.

— Добро утро, докторе.

— Добро утро. Мислех си да намина и да прекарам няколко часа с Мелъди.

— Защо не? Не е заета с нищо особено. Знаете ли… — тя снижи леко глас, — мисля, че Мелъди ви харесва. Все говори за това, как хубаво сте си играли двамата.

— Чудесно. Днес пак ще си поиграем. Ще бъда при вас след около час.

Когато пристигнах, Мелъди вече беше облечена за излизане. Носеше светложълта рокличка, която разкриваше бледите й раменца и крехките ръчички. Косата й беше вързана на опашка с жълта панделка. Малката дори стискаше кожена чантичка. Смятах да прекарам с нея известно време в стаята й и после евентуално да я заведа да похапнем някъде, но очевидно плановете на майката бяха други.