Джонатан Келерман - Жестоки игри

— Дебеланчо. Татко ми го подари.

— Много е сладък.

Мелъди отиде до голямата почти колкото нея играчка и демонстративно я погали.

— Мама иска да го изхвърли, защото бил много голям, но аз няма да й дам.

През следващите двайсет и пет минути седяхме на пода и си играехме.

Когато Майло и майката се появиха отново, двамата с Мелъди бяхме в доста добро настроение. Вече бяхме успели да се сприятелим.

После четиримата се върнахме отново в дневната.

— Мелъди — казах, — ако нямаш нищо против, бих искал да дойда и утре. Хареса ми да си играя с теб.

Тя погледна майка си и отново засмука палеца си.

— Нямам нищо против — отвърна Бонита Куин учтиво. — Хайде, върви да гледаш телевизия.

Мелъди скочи и хукна към стаята си. На вратата спря, обърна се и ме погледна въпросително. Махнах й приятелски и тя изчезна. Две-три секунди по-късно аплодисментите по телевизията гръмнаха с нова сила.

— Само още едно нещо, госпожо Куин. Трябва да се консултирам с доктор Тауъл, преди да приложа хипноза на Мелъди.

— Няма проблем.

— Ще ми е нужно разрешението ви, за да поговоря с доктор Тауъл. Сигурно разбирате, че професионалната етика го задължава да не разгласява нищо, свързано с детето.

— Добре. Имам му доверие.

— Може би ще се наложи да й спре лекарствата за няколко дни.

— О, добре, добре. — Тя махна с ръка, леко раздразнена.

— Благодаря ви, госпожо Куин.

Когато си тръгнахме, тя стоеше пред „апартамента“, ожесточено дърпаше от цигарата си и сушеше косата си под лъчите на обедното слънце.

Седнах зад волана и подкарах кадилака към „Сънсет“. След няколко минути възкликнах:

— Престани да се хилиш, Майло.

— Моля? — Беше вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а косата му се развяваше от течението.

— Значи успя все пак да ме впримчиш, а? Знаел си, че хлапето ще ме плени с големите си кафяви очи.

— Ако решиш да се откажеш, Алекс, така да бъде. Няма да умра от щастие, но и няма да се мъча да те разубедя. Освен това спагетите все още ни чакат.

— По дяволите спагетите. Да поговорим с доктор Тауъл.

Моят кадилак гълташе бензина с обичайната си ненаситност. Свърнах на бензиностанцията близо до Бънди. Докато Майло пълнеше резервоара, влязох в телефонната кабина и прелистих телефонния указател, за да открия нужния номер. После го набрах, съобщих кой съм и след трийсетина секунди ме свързаха с доктора. Обясних му накратко защо искам да си поговорим, като уточних, че разговорът може да се проведе още сега, по телефона.

— Не — каза той. — Чакалнята ми е пълна с деца.

Гласът му беше шлифован и внушаваше доверие. Нищо чудно, че родителите се скъсваха да го търсят.

— Кога ще е удобно да ви се обадя?

Не ми отговори. В слушалката чух далечна гълчава, после няколко приглушени реплики. Накрая Тауъл се върна отново на телефона.

— Какво ще кажете да наминете към четири и половина? По това време настъпва известно затишие.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво. — И затвори телефона.

Излязох от кабината. Майло тъкмо измъкваше маркуча от резервоара, като се опитваше да го държи възможно по-далеч от костюма си.

Наместих се на шофьорското място и подадох глава през прозореца.

— Я ми забърши предното стъкло, синко.

Майло се опита да направи страшна физиономия — като че ли лицето му не бе достатъчно грозно — и ми показа пръст. После продължи да се бърше старателно.

Беше само три без двайсет, а бяхме на някакви си петнайсет минути от кабинета на Тауъл. Разполагахме с около час до срещата. И двамата не бяхме в настроение за ресторант, затова отпрашихме към западната част на града и се отбихме в „При Анджела“.

Майло си поръча нещо, наречено омлет „Сан Франциско“. Оказа се бледожълт яйчен кошмар, разбъркан със спанак, домати, телешко, лук и мариновани краставички. Той го атакува фронтално, като между хапките успяваше да ми разказва за убийството на Хендлър. Поръчах си сандвич с телешко месо и бира.

— Шантава история, Алекс. Всичко говори за убиец психопат. И двамата бяха проснати в спалнята като добитък в скотобойна. Всеки бе прободен поне дузина пъти. Момичето приличаше на някоя от жертвите на Джак Изкормвача…

— Спести ми подробностите — казах и посочих към сандвича си.

— Извинявай. Все забравям, че говоря с цивилен. Но след няколко години в отдела свикваш с всичко. Бързо се научаваш да ядеш, да пиеш, че и да пърдиш на местопрестъплението. — Майло избърса потното си лице и жадно отпи от бирата си. — И все пак, въпреки всички изстъпления, няма и следа от взлом. Външната врата беше отключена. При някой стандартен случай това щеше да ми се стори доста странно. Но тъй като жертвата е психиатър, не е изключено убиецът да е бил някой от по-тежките случаи на доктора. Хендлър го е познавал и затова го е пуснал.