Джонатан Келерман - Кървава разходка

Малка бяла точица на петдесет-шестдесет крачки вляво от следата.

Спрях. Опитах се да фокусирам очите си. Беше изчезнала. Дали не си въобразявах?

Майлоу не я беше видял и продължаваше да крачи напред, бавно и тежко.

Продължих да вървя още известно време. След няколко мига отново я съгледах.

Един бял диск, който се полюшваше срещу скалата, разширяваше формата си от сферична до овална, променяше цвета си от млечнобяло през сиво до черно, после изчезваше.

Око.

Окото.

Майлоу спря. Аз застанах до него. Двамата останахме на мястото си, като претърсвахме планината с поглед, изчаквахме и се взирахме.

Дискът отново се появи, като се олюляваше и се оттегляше.

Аз прошепнах:

— Камера. Може още да е жива.

Бях готов да се затичам и той го знаеше. Като сложи ръка върху рамото ми, Майлоу прошепна тихо, но много бързо:

— Още не знаем какво означава това! Не бива да се издаваме! Ще е страхотно, ако получим подкрепа. Последен опит да се свържа с Уитуърт. Ако доближим още малко, вече ще е рисковано. — Извади телефона. Набра номера, поклати глава и изключи апарата. — Добре, бавно и тихо! Дори и да имаме чувството, че никога няма да стигнем. Ако искаш да ми кажеш нещо, потупай ме по рамото, но не казвай нищо, освен ако не е крайно наложително.

Напред.

Дискът отново се появи и отново изчезна. Той се въртеше около същото място, както и преди.

Върху какво бе фокусиран? Изгарях от желание да разбера и в същото време не исках да науча.

Вървях съвсем близо зад Майлоу, като съобразявах крачката си с неговата.

Стъпките ни ми се струваха шумни, прекалено шумни.

Вървежът беше мъчителен и тишината правеше болката още по-силна. Светът немееше.

Нямо кино.

В главата ми нахлуха образи — забързани движения, жени в корсети, мъже с мустаци като на моржове, които яростно гримасничат над някаква партитура за пиано. Надписи с бели букви в орнаментирани рамки: „Значи желаете да видите как се реже месо, сър? Сега ще ви покажа!“

Престани, глупако! Опитай се да се съсредоточиш.

Петдесет метра от планината. Четирийсет, трийсет.

Майлоу спря. Посочи напред с ръка.

Белият диск отново се беше появил, този път имаше опашка — голям бял кашалот, който се плъзгаше покрай скалите и се извиваше.

Все още никакви звуци. Стигнахме до планината. Студени канари, обрамчени с ниски сухи шубраци и по-големи камъни.

Като държеше карабината готова за стрелба, Майлоу започна да се промъква наляво. Деветмилиметровият пистолет тежеше в ръката ми.

Дискът отгоре се материализира. Бял и кадифен, олюляваше се, проточваше се, олюляваше се. Изчезна.

Сега се чу звук.

Тих, настоятелен.

Светване. Превъртане. Прищракване.

Включено. Изключено.

Никаква борба между човешки същества. Никакви гласове. Само механичните звуци на действието.

Необезпокоявани, ние се придвижихме край скалата и изминахме двадесетина метра, преди да го видя.

Високо, нащърбено скалисто образувание — струпани един до друг остри каменни блокове, издигащи се нагоре като сталагмити от основа със същия мащаб. Канари, които се извисяват на четири-пет метра височина в протежение на двадесет крачки.

Естествено укритие. Студио за външни снимки.

Звукът от камерата се усили. Ние се промъкнахме още по-близо, като плътно се притискахме до скалата. Нови звуци. Тих, неразбираем говор.

Майлоу спря, посочи напред и изви ръката си, като показваше към далечния край на каменните блокове. Стената там беше изпъкнала и продължаваше в плавен, непрекъснат полукръг. Не се виждаше никакъв отвор, което значеше, че в полукръга можеше да се влезе откъм север.

Той отново посочи и ние започнахме да пристъпваме, сантиметър по сантиметър, опрели се с ръце в скалата. Стената остро изви, като препречваше полезрението ни и превръщаше всяка наша крачка в прищявка на съдбата.

Дванадесет стъпки. Майлоу отново спря.

От скалата стърчеше нещо. Квадратно, обемно, метално.

Задната част на кола. От другата страна на гранитната стена се носеха прищраквания и шум от превъртане. Неясен говор. Смях.

Ние пристъпихме до задните гуми на колата и приклекнахме, затаили дъх.

Букви от хром: „Форд“. „Експлорър“. Черен или тъмносин. Задната броня опръскана с кал. Без табела. Частично откъснат стикер върху амортисьора нареждаше: „Включете се в редките актове на благородство!“

Едната трета от автомобила стърчеше над каменната стена, останалата бе насочена навътре. Майлоу се изправи и се вгледа през задния прозорец на колата. После поклати глава: боядисан. Като се приведе отново, той стисна здраво карабината и заобиколи форда откъм мястото на шофьора. Изчака. После насочи карабината към онова, което беше пред него.