Джонатан Келерман - Кървава разходка

Сакото му, както и моето последваха вратовръзката.

Тръгнахме, като се опитвахме да следваме следите.

С обувки с гьонени подметки, лошо екипирани за целта си. Нищо не ни водеше, освен слабите очертания на къдравите върхове, които бях видял при посещението си тук през деня. Четвъртинката луна изглеждаше съвсем болнава, размазана като рисунка на дете върху попивателна хартия. Високо и доста зад планините, ефирният сърп сякаш се готвеше да полети към галактиките. Малкото светлина, която се процеждаше върху земята, не ни даваше възможност да видим каквото и да било под върховете на планината.

Липсата на усещане за присъствието на пространството ни караше да се чувстваме така, сякаш бяхме влезли в някакво голямо, празно помещение, огромно като самата вселена. Всяка наша стъпка беше белязана със заплахата да получим световъртеж.

Принуден да се придвижвам със сковани, малки крачки, аз пристъпвах напред и чувствах как камъните се търкалят под краката ми. По-големите и по-острите от тях се забиваха в подметките ми като дребни паразити, които се опитват да проникнат навътре. С увеличаването на размерите им допирът с тях ставаше все по-болезнен. Опитвах се да преодолея неприятното усещане, но все още не можех да се ориентирам. Моята нерешителност правеше движенията ми тромави и аз няколко пъти се препънах, дори щях да падна, но успях да използвам ръцете си, за да възстановя равновесието. На няколко крачки пред мен Майлоу, затруднен от карабината, се чувстваше още по-зле. Не можех да го видя, но го чувах да диша тежко. След всяко мъчително издишване той си поемаше въздух още по-рязко, още по-бързо, сякаш претовареното му сърце се опитваше да се справи с неравния си ритъм.

Изминаха десетина минути, а ние все още не се бяхме доближили до целта си. Пред нас нямаше нищо, освен канари, и аз започнах да се чудя дали не съм сгрешил, като съм предположил, че Криминс ще се върне на мястото на предишните си престъпления. Дали наистина съществуваше този негов четиринадесетгодишен стремеж към миналото и дали ние не пристъпвахме като невръстни деца към нищото.

Но какво друго ни оставаше, освен да вървим напред?

На три пъти спирахме, като рискувахме да осветим набързо пътеката с фенерчето. Следите продължаваха, пред нас започнаха да се появяват големи, закръглени каменни блокове, дълбоко вкопани в земята, досущ като паднали метеорити. Но поне право пред нас не се виждаха канари. Тази местност беше едно добре използвано сечище.

Продължихме да се движим по мъчителния терен, влачейки крака като старци, преживявайки загубата на ориентация в ядно мълчание. Накрая луната малко се смили над нас и ни разкри дупките и издатините в гранита. Въпреки това можех да виждам само на две стъпки пред себе си, всяка моя крачка си оставаше ограничена и от напрежението ме заболя гръбнакът. Накрая успях да си представя, че съм безтегловен и че мога да летя през нощния мрак. Дишането на Майлоу продължаваше да прорязва и стърже въздуха. Приближих се до него, готов да го уловя, ако падне.

Още стотина метра, още двеста; върховете пред нас се уголемиха с една внезапност, която ме шокира, сякаш бях изгубил от поглед пътя и щях всеки момент да се сблъскам с тях.

Сега разбрах, че съм надценил разстоянието между източния край на Трийдуей и Техачапи. То беше по-малко от две мили, навярно миля и половина. На дневна светлина това щеше да е една спокойна, естествена разходка. Потях се и дишах тежко; подколенните ми сухожилия бяха стегнати като струните на пиано, а раменете ме боляха от странната, застинала поза, която опитите ми да пазя равновесие ми бяха наложили.

Майлоу отново спря и изчака, докато застанах до него.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо. Съжалявам.

— За какво се извиняваш?

— Заради теорията си.

— Тя е по-добра от всичко друго. Само се чудя какво да правим, след като стигнахме дотук и все още не сме открили нищо. Да се върнем ли, или да обходим планината, в случай че са захвърлили тялото?

Не отговорих.

— Обувките ми са пълни с камъчета — каза той. — Искам да ги изтърся.

Няколко хиляди бебешки крачки. Сега планината беше на не повече от половин миля пред нас, а небето се бе свило до неясно петно, което преобладаваше в зрителното ми поле. Контурите на скалните стени започнаха да се очертават все по-ясно и вече можех да различавам отделни бразди и гънки, тъмносиви петна върху още по-тъмносиви петна сред чернотата.

И изведнъж нещо друго.