Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Една — отговори Майлоу. После погледна към мен. — За теб няма. Стой тук.

— Бих искал да остана — казах аз, — но по-добре ще е да се възползваш от услугите ми. Става въпрос за заложник и двама похитители, всеки с различна психика, която и в двата случая е трудноразбираема. Трябва да съм с теб като експерт-психолог.

— Звучи разумно — каза Уитуърт. — Мисля, че имаме една резервна жилетка.

Майлоу го изгледа остро.

Уитуърт каза:

— Не че искам да ви се меся…

— Бил съм в по-лоши ситуации — намесих се аз, понеже знаех какво се върти в главата на Майлоу. Миналата година бях пострадал при подобен случай. Той се самообвиняваше за това. Оттогава непрекъснато му повтарях, че съм добре и че най-лошото, което може да направи, е да се държи с мен като с инвалид.

— Робин ще ме убие! — каза Майлоу.

— Само ако получа драскотина. Но засега в опасност е единствено животът на Сузи Галвес.

Той погледна към небето. Отвъд поселището, към високата, черна, непозната планина.

— Добре! — продума накрая. — Но само ако си с жилетка.

Уитуърт отиде при една от патрулните коли и се върна с издут черен пакет. Нахлузих бронежилетката. Предназначена за някой с размерите на Майлоу, тя ми стоеше като огромен лигавник.

— Шик си! — ухили се Майлоу. — Добре, да вървим.

— Има едно място, което трябва да проверите веднага — казах аз на Уитуърт. — Това е караваната на шерифа Хаас. Джейкъб и Марвъл Хаас. Той е арестувал Пийк за първото масово убийство и е много важна брънка от миналото.

— Той тук ли живее?

— В Джърси. — Посочих на юг. — На Чаринг Крос Роуд.

Уитуърт се обърна към Елъри Клиф:

— Дай ми точния адрес — не, лично ще ме заведеш!

Клиф се удари по гърдите.

— Защо аз? Нямате ли охрана?

Уитуърт го изгледа така, сякаш се канеше да го изравни със земята.

— Ще ме заведеш на двадесет метра от караваната и ще се чупиш.

— Да не би да съм започнал да работя за вас?

Ръката на Уитуърт внезапно се стрелна нагоре и за миг си помислих, че ще удари Клиф. Клиф очевидно си беше помислил същото, защото отскочи назад и на свой ред вдигна ръка да се защити. Но Уитуърт успя да се овладее. Той само приглади косите си. После скочи на мотоциклета си, извади още една бронежилетка от багажника и я навлече.

Устата на Клиф все още трепереше. Той се опита да я изкриви в усмивка.

— Значи в атака!

— Смешно ли ти се струва? — попита Майлоу.

— Според мен това е чиста загуба на време. Ще се обадя в Чикаго още сега.

Клиф направи една крачка, изчака да види дали някой няма да оспори решението му и понеже никой не му каза нищо, продължи напред. Другите пазачи го последваха. След десетина крачки Клиф спря и погледна назад.

— И не забравяйте, че те са пенсионери. Внимавайте някой да не получи сърдечен удар. Плащат големи пари, за да живеят тук.

— И виж докъде са ги довели тези пари! — отбеляза Майлоу. — Малко среднощно насилие — и сладкият живот се разпада на прах.

„Самураят“ беше с открит покрив, светлосин и шумен. Над предните седалки се мъдреше, явно монтиран след покупката му, предпазен метален прът. Бонафейс запали двигателя и се оттегли.

— Резервоарът е пълен до половината. Но дявол да ме вземе, на ваше място нямаше да го използвам. Вдига страхотен шум и човек може да види фаровете от цяла миля.

Майлоу провери гумите.

— Наред са — каза Бонафейс. Имаше гладко, розово лице, руса коса, маймунски черти и големи сини очи. — Не бих използвал този джип — много лесно може да бъде забелязан — повтори той.

Майлоу се настани зад волана.

— Познаваш ли местността?

— Не и този район. Израснал съм в Пиру, но планините са еднакви навсякъде. Пълно е с камънаци и ровове. Премного лайна, които да счупят шасито.

— Има ли някакви пещери в подножието на планината?

— Никога не съм ходил там, но защо не? И все пак кои са тези момчета и защо трябва да са тук?

— Това е дълга история — каза Майлоу, докато се наместваше зад кормилото и нагласяше седалката си. Аз също се качих и седнах до него.

Бонафейс изглеждаше обиден.

— Ще използвате ли фаровете?

Някой изкрещя името му и той се обърна. Клиф стоеше на прага на сградата на охраната.

— Задник! — промърмори Бонафейс. Погледна към жилетката ми и се засмя. — Твърде голяма е за вас!

Тръгнахме през центъра на селището, изкачихме възвишението Балморал и продължихме край северното игрище за голф зад високата ограда. Движехме се бавно и Майлоу се опитваше да кара колата колкото е възможно по-безшумно. Трудна задача, защото на първа скорост двигателят беше най-шумен.