Джонатан Келерман - Кървава разходка

Чувах тихото бръмчене на количките за голф, но самите машини виждах само като плъзгащи се по зеленината силуети. Фаровете им бяха изключени. Също както и на „Самурая“. Викторианските улични лампи излъчваха странна, мътнооранжева светлина, която едва разсейваше гъстия мрак.

Стигнахме до края на пътя — пиперовите дървета, които обрамчваха Езерото на размисъла. Тук растителността беше избуяла, подхранвана от богатата почва. Оскъдната светлина от далечната четвъртинка на луната превръщаше листата в сива дантела. Повърхността на езерото, което се виждаше между дърветата, беше гладка, черна и блестяща като огромна леща на слънчеви очила.

Майлоу спря, каза ми да го почакам, взе в едната си ръка деветмилиметровия пистолет, а фенерчето в другата и се измъкна от колата. Отиде до дърветата, огледа се, отмести един клон и се взря в далечината, накрая изчезна в тъмнината. Аз останах в джипа, като мълчаливо потупвах с пръст по топлия дървен приклад на карабината, която той беше оставил в скута ми. Не се чуваха никакви звуци от животни. Въздухът не помръдваше. Сякаш се намирах във вакуум. Друг път мястото навярно щеше да ми се стори спокойно. Тази вечер ми изглеждаше мъртво.

Мина доста време. После нечии стъпки иззад дърветата накараха гърлото ми да се свие. Преди да успея да помръдна, оттам се появи Майлоу, стиснал пистолета си.

— Дори и да са там, не можах да ги видя. — Той погледна карабината.

Без да съзнавам, бях вдигнал оръжието и го бях насочил към него. Отпуснах хватката си. Дулото на оръжието се сведе надолу. Майлоу се настани зад кормилото.

Когато отново потеглихме, той каза:

— Отвъд дърветата мястото става напълно открито. От другата страна има само някакви тръстики и шубраци. Не се вижда никакъв джип или каквато и да е друга кола, никой не снима филм. — Усмихна се мрачно. — Освен ако не го прави под водата — нова версия на „Създанието от Черната лагуна“… Навярно вече са били тук и са си тръгнали, направили са каквото са възнамерявали и са захвърлили момичето във водата. Или изобщо не са идвали.

— Мисля, че са — отговорих аз. — Няма друга причина да убиват Хейди на магистралата, която води право към Трийдуей. И Криминс е платил на онова момче Соумс да закара корвета в дома му, само на една или две мили от Холивуд. Ако беше останал в града, щеше сам да закара джипа в дома си, да се върне след половин час и да вземе корвета. Защо да занимава с това Соумс, ако не е възнамерявал да напусне града?

— Може би защото е имал някакви планове за Соумс? Нещо като малък тест?

— И това е възможно. За утре сутринта. Но тогава няма причина да му поверява колата си.

— А защо е убил Хейди?

— Защото вече не му е била необходима — отговорих аз. — И защото е можел.

Той прехапа устните си и намали скоростта на десет мили в час. На картата беше посочен един страничен път, който минаваше през южната част на игрището за голф в Уайт Оук и водеше към задната част на селището. Сега по-рядко попадахме на улични лампи и видимостта беше намаляла до едва различими нюанси на сивото.

Майлоу изгуби пътя и ние се озовахме пред надписа, който оповестяваше, че оттук започва Джърси. Всички къщи бяха тъмни. Спомних си, че улицата, която разделяше квартала, беше наскоро асфалтирана. Тя се простираше в мрака пред нас, празна и равна, толкова точно прокарана, че приличаше на компютърна графика. Оранжевото осветление отново се появи. Тъмнооранжево и черно; тук всяка нощ се празнуваше Вси светии.

— Тук ли живее Хаас? — попита Майлоу.

— Първата улица вдясно. Ще ти покажа караваната.

Той зави.

— Там е паркингът за посетители — посочих аз. — Тази вечер няма посетители… А там е Чаринг Крос. Караваната на Хаас е през четири къщи. Гледай за циментова веранда, един „Буик Скайларк“ и камионетка „Датсън“.

Майлоу спря две къщи по-надолу. Единствено камионетката беше паркирана отпред, зад нея се виждаше харлито на Майк Уитуърт.

Светлините бяха изгасени. Уитуърт го нямаше никакъв и аз видях как лицето на Майлоу се изопна. После иззад караваната се появи патрулният и се отправи към мотоциклета си.

Майлоу театрално прошепна:

— Майк? Аз съм Майлоу.

Уитуърт спря. Обърна се към нас, разпозна ни и се приближи.

— Бяхме наблизо и решихме да се отбием — каза Майлоу.

Ако Уитуърт беше засегнат от присъствието ни, не го показа.

— В караваната няма никого, нищо особено. Видях няколко неотворени писма на масата — сигурно са от един, най-много от два дни.