Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Една от колите я няма — казах аз. — Те имат роднини в Бейкърсфийлд. Може би са на път.

— Някаква основателна причина да влезем вътре? — попита Уитуърт.

Майлоу поклати глава.

— И аз не виждам смисъл. Добре, отивам да проверя дали някое от момчетата не е открило нещо. Още ли възнамерявате да се качвате в планината?

— На път сме — отговори Майлоу.

Уитуърт погледна към черните върхове, едва различими върху ониксовото небе. Предполага се, че небето над малките селища е осеяно със звезди. Защо ги нямаше тази нощ?

— Трябва да е много приятно през деня — каза Уитуърт, като запали мотоциклета си. — Сигурни ли сте, че искате да идете там сами?

— Така е по-добре — отговори Майлоу. — Една кола се забелязва по-трудно. — Той посочи клетъчния си телефон. — Ще поддържаме връзка.

Уитуърт кимна, отново погледна Техачапи и се отдалечи тихо.

Като обърна „Самурая“, Майлоу отново потегли към Джърси. В една от къщите запалиха лампи, но ние не спряхме, защото не искахме да привличаме ненужно вниманието. Майлоу се спусна надолу по хълма със загасен мотор, като търсеше пътя. За малко да го пропуснем отново.

Неотбелязана на картата, широка колкото да мине кола, пътека между пиперовите дървета под образуващите арка клони.

Като остави двигателя на празен ход, Майлоу слезе от джипа и включи фенерчето си. Следи от гуми. Някой е минал оттук.

— Наскоро ли?

— Откъде да знам! Не съм Джеб Следотърсача.

Той се върна в джипа и подкара по пътеката. Тя беше неосветена и от едната й страна се издигаше телена ограда, а от другата — висок насип, залесен с някакви храсти, които приличаха и ухаеха на олеандри. „Самураят“ се движеше доста под нивото на насипа, сякаш минавахме през тунел.

Пътеката беше зле поддържана, всяка неравност караше джипа да подскача и всеки път главата на Майлоу се оказваше опасно близо до предпазния метален прът. През следващата половин миля нищо не се промени: оградата и шубраците продължаваха. После пътят неочаквано свърши и ширналото се пред нас открито пространство ни остави без дъх, сякаш бяхме излетели от стръмна пързалка.

Нямаше повече сиво, само черно. Не виждах нищо през предното стъкло на колата и се запитах как Майлоу успява да кара. Той започна да се бори с кормилото. Дъжд от камъчета бомбардира шасито, последван от по-силни звуци, кухи като удари от копита. По-големи камъни. „Самураят“ се заклати наляво-надясно, гумите търсеха опора в чакъла. Шасито под краката ни скърцаше.

При следващия трус главата на Майлоу се удари в металния прът.

Той изруга и удари спирачки.

— Добре ли си? — попитах аз.

Майлоу потърка темето си.

— Ако в тази глава имаше някакъв мозък, щях да съм загазил. Какво, по дяволите, правя? Не мога да карам така. Няма никаква видимост; току-виж сме се ударили в някой голям камък, колата се е преобърнала и ние сме си счупили проклетите вратове. — Като дръпна ръчната спирачка, той се изправи на седалката и се вгледа през предното стъкло. — Нищо! — обяви. — Абсолютно нищо.

Аз взех фенерчето, излязох, обърнах се с гръб към планината, заслоних с ръка стъклото му и се опитах да разгледам земята под приглушената, слаба светлина.

Суха, спечена почва, покрита с остри камъчета и изсушена растителност. Сбита и осеяна с дълбоки вдлъбнатини.

— Следите продължават.

Майлоу слезе и приклекна до мен.

— Да… Навярно някой е минал оттук. Този безумен калифорнийски начин на живот! — Той тихичко се изсмя. — Тях ги мислят за луди, но навярно са го направили през деня или поне на къси светлини. Междувременно аз се заблуждавам. Дори и без фарове, ние сме уязвими. Навсякъде край нас е открито, а това нещо сигурно се чува в планината. — Като се изправи, Майлоу посочи към Техачапите. — Колко далеч е оттук според теб?

— На две мили — отговорих аз. — А може и на три. Казваш, че е време да тръгнем пеш, така ли?

— Не виждам друг начин. Ако си готов, хайде — и без глупави въпроси. Разбира се, че си готов. Ти си единственият, който си мисли, че бягането доставя удоволствие.

Опита да се обади на Уитуърт, но не успя да се свърже, върна се на стотина крачки и отново опита, но безуспешно. Като изключи телефона, той го пъхна в джоба си заедно с ключовете от колата. Фенерчето отиде в другия джоб. Той взе карабината и ми подаде деветмилиметровия си пистолет.

— Да дам пистолета си на един цивилен! — Поклати глава съкрушено.

— Е, не на кой да е цивилен — отговорих аз.

— Още по-лошо. Добре, да бягаме оттук. — Свали вратовръзката си и я подхвърли в колата. — И това.