Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Рийд се спусна надолу по стълбата, стигна средната палуба и си проправи път към вратата. Трябваше да изчака само няколко секунди, преди бравата да се отключи. Завъртя колелото, отвори вратата и започна да се придвижва по тунела. Когато стигна до края, блъсна вратата на космическата лаборатория. Мегън стоеше пред Биоизпитания и преглеждаше охладителя.

Рийд мина зад нея. Прихвана я с дясна ръка през гърдите и я подсече през краката. Гравитацията довърши останалото. Мегън падна назад, като тежко удари рамото си и се претърколи.

— Не си прави труда да ставаш — каза той в микрофона си. — Чуваш ли ме?

Видя я да кима, след това отвори фризера и извади чекмедже с епруветки. Знаеше точно къде е оставил тази с вариолата. Тя беше на мястото си. Пъхна я в един от джобовете с велкрозакопчалка и отстъпи назад. Мегън се бе претърколила така, че можеше да го погледне.

— Все още можеш да спреш това, Дилън.

Рийд поклати глава.

— Не можеш да върнеш джина обратно в бутилката. Но поне ще умреш със съзнанието, че това е наш собствен джин.

Без да сваля поглед от нея, той заотстъпва към вратата. Влезе в тунела, затвори вратата и я заключи.

Часовникът над главата му показваше двадесет минути до приземяването.

Измина малко повече от час, след като Еър Форс едно кацна в Грум Лейк, Невада. Ескортиран от два бързи изтребителя F-15 „Ийгъл“, той беше се приземил на същата писта, построена десет години по-рано за изпитания на бомбардировача B-2. След като президентската платформа бе поставена на земята, контингент на силите за сигурност на ВВС придружи Кастила и работната му група до съоръжението, където щеше да кацне совалката, на миля и половина от пистата.

Въпреки жегата президентът настоя да извърви разстоянието по пистата, а оттам да се спусне по рампата в бункера. Заедно с работната група огледа вътрешността му. Гладките бетонни стени, от които стърчаха отворите на газовите тръби, му напомняха за гигантски крематориум.

Всъщност той бе точно това.

Президентът посочи една продълговата тръба с формата на пашкул, висока около седем метра и широка два, която излизаше от една стена и стигаше до средата на бункера. Приличаше на гигантска пъпна връв.

— Какво е това? — обърна се към един лейтенант от въздушната полиция.

Кастила чу тихо бръмчене на електрокар. В него седеше доктор Карл Бауер, придружаван от човек от охраната на ВВС. Когато електрокарът спря пред групата, Бауер слезе и като кимна на членовете на антуража, се запъти право към президента.

— Господин президент — важно каза той. — Радвам се да ви видя отново. Макар че бих предпочел обстоятелствата да бяха по-приятни.

Президентът знаеше слабото си място: това бяха очите. Те винаги издаваха настроенията и чувствата му. Като се опитваше да не мисли за онова, което му бяха казали Смит и Клайн, той се принуди да се усмихне и да стисне ръката на човека, когото някога бе уважавал и посрещал с почести в Белия дом. И който се оказа чудовище.

Каза само:

— Удоволствието е мое, доктор Бауер. Повярвайте ми, благодарен съм ви, че дойдохте тук. — Кастила махна към странната дебела тръба. — Може би ще ми обясните за какво служи това.

— Разбира се.

Бауер го поведе към края на тръбата. Президентът надникна вътре и видя, че последните метри са отделени с печат от останалата част и създаваха нещо като въздушна запушалка.

— Тази тръба е продукт на моя собствен дизайн и производство — каза докторът. — Тя може да лети навсякъде по света, да се управлява часове наред, след което с помощта на дистанционно управление да се насочи към крайната цел. Единственото й предназначение е да изтегли даден човек от опасна зона, в която е трудно или невъзможно да се проникне — както е в настоящата ситуация.

— Не можем ли да се приближим направо към совалката, докторе? Сигурен съм, че със защитни костюми това е възможно.

— Да, възможно е, господин президент. Но не ви съветвам да го правите. Нямаме представа какво носи на борда си орбиталният комплекс. Сега имаме само един оцелял, доктор Рийд, който не се е заразил. Най-добре би било да го свалим от совалката и да премине процес на обеззаразяване, вместо да рискуваме, като изпратим някой друг да го измъкне. Ще има по-малка опасност от злополука и много бързо ще разберем какво се е случило.

— Но доктор Рийд не знае какво се е случило — възрази президентът. — Не знае с какво си имаме работа.

— Не можем да бъдем сигурни — отговори Бауер. — При тези обстоятелства не е необичайно хората да забелязват и запомнят повече, отколкото си мислят. Във всеки случай можем да изпратим в совалката робот, който да вземе проби. Тук разполагаме с цял лабораторен арсенал. До един час ще мога да ви кажа за какво става дума.