Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Една от „критичните“ точки беше и Северна Корея. Не можеха да допуснат някое враждебно настроено правителство да се възползва от възникналите напоследък електронни смущения. Само това липсваше. Гърлото на Дона беше пресъхнало от притеснение — кадрите, които в момента течаха на монитора, бяха доста обезпокояващи.

Тя се взря напрегнато в екрана и се опита да фокусира образа така, че да получи по-добра видимост. Този сателит беше от най-усъвършенствания вид и препращаше кадри всеки пет секунди. Дона държеше да се увери дали наистина има повод за тревога, тъй като онова, което беше видяла, твърде много наподобяваше струя горещи газове, които се отделяха при изстрелването на ракета. Дано се лъжеше…

Тя се наведе развълнувано напред, като продължаваше да сканира образите и да обработва данните, но изведнъж… мониторът угасна. Дона примигна изумено и отмести стола си назад. Цялата стена с екрани беше излязла от строя. Тя гледаше като втрещена и се молеше тази безпрецедентна авария да не се окаже фатална. Защото ако в този момент в Северна Корея действително подготвяха ядрена атака срещу Америка, нищо не би могло да ги спре.

По коридорите на Белия дом се усещаше някакво празнично оживление, сякаш беше навечерието на Коледа или Денят на благодарността. А президентът Кастила, който беше събрал съветниците си в Овалния кабинет, се усмихваше — нещо, което не му се беше случвало през последните няколко дни.

— Много се радвам, че целият този кошмар най-после свърши, сър. — Винаги сдържаната Емили Пауъл-Хил, съветник по въпросите на националната сигурност, днес изглеждаше необичайно развълнувана.

— Успяхме, Емили! Все пак успяхме… — И президентът стана от мястото си зад писалището и седна до нея на дивана — рядко си позволяваше подобно скъсяване на дистанцията, но днешният ден беше изключителен. Имаше чувството, че огромен товар се е свлякъл от плещите му. Радваше се да види облекчението, изписано на всички лица. И все пак не биваше да се забравя и за онези, които бяха платили с живота си за удържаната победа.

— Господа, нека отдадем дължимото на онези доблестни американци, които работят далеч от родината и ежедневно залагат на карта живота си, но без чиято безкористна саможертва много от нашите победи не биха били възможни.

— Така е — кимна адмирал Стивънс Броуз. — Разбрах от капитан Лейнсон от „Саратога“, че заслуга за унищожаването на бърлогата на терористите и на онзи чудовищен компютър имат агентите от ЦРУ.

— И по-конкретно агент Ръсел — добави директорът на Централното разузнаване. — Справила се е блестящо, както обикновено.

— Господа, истината е, че този път ни се размина на косъм. — Президентът изгледа събралите се със сериозно изражение. — Изводът е, че ни чака много работа, за да не ни свари бъдещето отново неподготвени. Щом беше създаден действащ молекулярен компютър, знаем ли какво ще ни поднесе утрешният ден? Науката се развива, това е неизбежно, и ние не можем да останем на място и да смятаме, че това, което е било ефективна защита днес, ще гарантира сигурността ни и утре.

— Е, поне получихме малка отсрочка — въздъхна Емили Пауъл-Хил. — Слава богу, проектът на доктор Шамборд значително беше изпреварил времето си и едва ли скоро ще се сблъскаме с друго такова революционно изобретение.

— Не бих разчитал на това — възрази президентът. — По-скоро бих гледал на случилото се като на сериозно и недвусмислено предупреждение.

Събралите се в Овалния кабинет се спогледаха. Телефонен звън наруши настъпилото напрегнато мълчание.

Сам Кастила знаеше, че за да го търсят по време на заседание, въпросът не търпеше отлагане.

— Да? — в гласа му се долавяше безпокойство.

Обаждаше се Фред Клайн.

— Може ли да се видим, господин президент?

— Сега ли?

— Да, сър. Веднага, ако е възможно.

Ранди и Питър седяха до леглото на Марти в скъпата частна клиника на доктор Камерън. В болезнения разговор беше настъпила пауза и сега отвън долиташе само приглушеният уличен шум. По бузите на Марти се стичаха сълзи.

Вестта за смъртта на Джон го беше разтърсила. През всички тези години Джон беше най-близкият му приятел, въпреки че двамата бяха толкова различни, а може би — точно заради това. Те някак взаимно се допълваха и всеки дълбоко ценеше качествата, които откриваше у другия и които самият той не притежаваше. Без Джон светът на Марти нямаше да е вече същият. Със смъртта на приятеля му в живота му зейваше огромна празнина, която нищо нямаше да е в състояние да запълни.