Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Продължавайте, мадмоазел Ръсел — кимна младата жена. Лицето й беше смъртнобледо. — През последните денонощия чух какво ли не и свикнах да очаквам най-лошото…

— Не можем да оставим ДНК компютъра в ръцете им — каза Ранди, като я гледаше в очите. — Това е.

— Тоест?

— Ако нещата стигнат дотам… от „Саратога“ имат готовност да изпратят ракета SM-2 върху вилата. Трябва да сме сигурни, че ДНК компютърът е елиминиран. Това е целта на мисията ни.

— Това означава, че всички, които са във вилата…

— … също ще загинат.

Джон наблюдаваше лицата на двете жени.

— Баща ми не е един от тях… — глухо каза Терез. — Той не заслужава да умре. Той…

— Знам — прекъсна я Ранди. — Не искаме той да пострада, но…

— Затова ще направим всичко, което е по силите ни, за да го измъкнем — намеси се Джон. — А колкото до компютъра, щом има сигурен начин да бъде унищожен, ще го оставим…

— Благодаря ти — погледна го Терез. — Това исках и аз… Да знам, че сме направили всичко необходимо. Но ако нищо друго не остава… — тя помълча и добави едва чуто, — знаете как да постъпите. Най-важното е да ги спрем.

Ранди погледна часовника си.

— Добре тогава. Разполагаш с десет минути, Джон. Ето ти този предавател. Свържи се с мен веднага, щом тръгнеш да излизаш от вилата, за да мога аз на свой ред да се обадя по радиостанцията на момчетата от „Саратога“.

— Разбрано.

— Ще дойда с теб — каза изведнъж Терез.

— Как можа да си го помислиш?!

— Говоря сериозно. Ако не вярваш, опитай се да ме спреш. Освен това… може би наистина ще имаш нужда от мен, за да склониш баща ми да те последва…

Тя се обърна към Ранди.

— Ако ми дадеш пистолет, знам как да си служа с него.

Ранди се поколеба за миг, но после кимна:

— В такъв случай вземи моята берета. Желая ви късмет. И… побързайте.

Джон изчака охраната да свие зад ъгъла и поведе Терез на бегом към предния вход на вилата. Долепиха гръб от двете страни на вратата и в следващия миг отвътре излезе третият охранител. Един куршум от пистолета със заглушител го повали на земята. Джон вмъкна вътре тялото, а Терез внимателно затвори вратата след него. Стараеха се да не вдигнат почти никакъв шум. Откъм залата с купола отново долитаха гласове. Звучаха така, сякаш там се провеждаше военен съвет.

Джон направи знак на Терез и двамата отново удариха на бяг. Спряха чак когато стигнаха коридора в западното крило. Джон надникна иззад ъгъла и прошепна:

— Давай. Чисто е.

Притичаха през облицования с великолепни мозайки коридор с готови за стрелба пистолети. Пред масивната резбована врата в дъното отново спряха.

Джон прошепна озадачено:

— Къде е охраната?

— Може би са вътре…

— Може би… — Той завъртя дръжката. — Отворено е. Влизай. Кажи им, че Мавритания те е пуснал и те изпраща да помолиш баща си да побърза. Да се надяваме, че ще се хванат…

Тя кимна.

— Добре, но вземи пистолета ми. Няма смисъл да рискуваме излишно.

— Права си, дай го.

Терез изправи рамене и влезе в стаята. Великолепна актриса, тя на мига се беше оживяла в ролята си.

— Папа — изчурулика, — мосю Мавритания ме освободи и каза да дойда, за да ти кажа, че…

Емил Шамборд се извъртя на стола и втренчи зачервените си от безсъние очи в Терез. Гледаше я така, все едно се беше завърнала при него от отвъдното. В следващия миг забеляза Джон, застанал на прага с двата пистолета в ръце.

— Не са ли оставили никой да ви пази? — недоумяващо попита Джон.

— Че защо? — сви рамене ученият. — Знаят, че няма да избягам, докато Терез е в ръцете им…

— Да се махаме от тук! — подкани го Джон. — Оставете всичко…

Шамборд се поколеба.

— Да оставя компютъра си?

— Да, татко! Хайде, моля те, побързай!

Джон погледна часовника си.

— Имаме на разположение само пет минути. След това вилата ще бъде вдигната във въздуха!

Той хвана Шамборд за ръката и го повлече към коридора. Най-после, примирил се със загубата на компютъра си, ученият също ускори ход. В края на краищата най-важното сега беше да се измъкнат живи от тук. Затичаха обратно по дългите коридори, без да срещнат жива душа. Най-после стигнаха до обширното фоайе и тогава откъм предната врата до тях изведнъж достигнаха гласове.

— Бързо! Назад! — възкликна Джон.

На средата на пътя отново чуха гласове — този път откъм залата с купола, последвани от тропот на тичащи нозе. Джон измъкна предавателя и посочи единия от страничните прозорци:

— Оттук! Ще успеем…

После се свърза с Ранди и й съобщи добрата новина: