Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Но как бихме могли?

Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.

— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…

Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:

— Решетките са здраво заковани…

Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.

Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.

Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.

— Джон!

Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.

— Джон, по дяволите!

Той се озърна объркано.

— Задната стена, глупчо!

— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?

— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?

— Защо шепнеш?

— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…

— Как изобщо успя да стигнеш до тук?

Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.

— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.

— Какво предлагаш?

— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…

— Да, би могло да стане…

— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…

Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.

След малко чуха шепота й:

— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!

Джон и Терез коленичиха и натиснаха стената от вътрешната страна. Отначало не се получи нищо, но след малко старото, проядено от насекоми дърво поддаде и прогнилите дъски хлътнаха. Ранди разчисти отвора от външната страна и Джон и Терез успяха да се промъкнат навън.

Нощният ветрец облъхна лицата им. Ранди се беше притаила в сенките на цитрусовата горичка, взираше се напрегнато в мрака и държеше миниавтомата си, готов за стрелба. Направи им знак да я последват и запълзя на лакти в тревата. Напредваха бавно, предпазливо. През клоните над главите си виждаха луната, която се издигаше все по-нависоко в небето. Минаха покрай телата на двамата убити от Ранди терористи. Другарите им още не ги бяха открили.

След малко спряха за кратка почивка в сянката на няколко палми. Ранди облегна гръб на един от стволовете и предупреди:

— Две-три минути, не повече. Скоро ще плъзнат навсякъде…

— Благодарим ти, че ни измъкна — прошепна Джон.

— Благодаря — погледна я и Терез.

Ранди й се усмихна.

— Най-после се срещнахме. Радвам се, че ви отървахме от ръцете на онези типове.

— И аз… Но държат баща ми и не знам какво ще му сторят… Способни са на всичко.

— Така е — замислено отвърна Джон, после изведнъж попита невинно Ранди:

— Случайно да ти се намира резервен пистолет?

Тя поклати глава неодобрително. Джон се любуваше на изразителното й лице, на русия кичур, изплъзнал се изпод шапчицата.

— Хмм… Още не знам за кого работиш, но хайде, от мен да мине. — И тя му подаде деветмилиметров „Зиг зауер“ — същия модел револвер, какъвто се беше наложило да изхвърли в една от кофите за боклук на летището в Мадрид. — Зареден е!

— Много ти благодаря! Моментът е критичен… — И Джон разказа какво беше чул в залата с купола.

— Значи Мавритания планира ядрен удар срещу Йерусалим?! — изгледа го Ранди като втрещена.

— Точно така. Решил е да го осъществи посредством руска бойна глава със среден радиус на действие, вероятно за да сведе до минимум пораженията върху съседните на Израел арабски държави, но те също ще пострадат. При всички случаи. Последствията ще са по-жестоки, отколкото при аварията в Чернобил.

Терез потръпна.

Очите на Ранди трескаво блестяха.

— Джон, дойдох с американския военен крайцер „Саратога“. Те са на около седемдесет мили от тук и очакват обаждането ми по радиостанцията. Има начин да спрем удара на терористите, макар и това да беше крайната мярка, защото планът е драстичен… — Тя въздъхна. — Ако успеем да измъкнем Шамборд и компютъра — добре. Тогава просто ще ни вземат от тук и изчезваме… Ако не… — Тя погледна смутено Терез.