Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Сега се бе излегнал на удобно канапе с вдигнати крака, а меко пърпорещите самолетни двигатели напевно го приспиваха. Само че иззвъня телефонът. Отсреща бе Фен Дун.

Макдърмид мигновено се разсъни.

— Къде, по дяволите, се губиш? — изръмжа той. — Цели три пъти те търся!

Гласът на Фен Дун значително охладня.

— Ходих, гледах, проверявах, телефонирах, taipan .

Макдърмид дълго време така и не бе разбрал какво точно значение влага наемникът в тази дума — стара словоформа за изразяване на уважение и почит в източните езици. Стара, да. А днес май съдържа презрителен нюанс, нали? Обиден. Така си и подозираше. През осемнайсети век с думата тайпан китайците описвали европейските и американските мародери и пирати, които ограбвали Хонконг и Китай, извличали оттам несметни богатства и не връщали обратно почти нищо.

Но Фен му беше много нужен, затова не са заяде, а само запита:

— Е, и какво научи?

— Изчезнала е Ли Куони. Намирала се е в дома на баща си, вече я няма. Никой не знае къде е. Нито прислугата, нито който и да е от „Летящият дракон“.

Новината разтревожи Макдърмид. След самоубийството на Юй Юнфу съпругата му може да се окаже голям проблем — попадне ли в нечии ръце, току-виж превърнала се в чуждо оръдие. Или пък самата тя нещо да замисли… само че това зависеше от степента на скръбта и омерзението й. И от загрижеността за децата й.

— А бащата знае ли къде е дъщеря му?

— Твърди, че не знае. Но децата й са при него. Ще ги следя отблизо.

— Не и лично ти. Назначи някой от твоите хора. За теб имам нещо друго, настоявам лично да го свършиш.

— И какво е то?

— Той. Джон Смит. Възможно е да е в Хонконг.

Някъде в далечината Фен Дун се усмихна мрачно, млясна с устни, скръцна със зъби. Добра новина, интересна.

— Този тип е като нощно влечуго. Появява се там, където никога не го очакваш. Не ме предупредихте, че е толкова надарен.

Макдърмид потисна раздразнението си. Многознайко такъв!

— Смятам, че търси третото копие на митническата декларация. Зная и под какво прикритие се движи и къде е отседнал. Колко време ще ти трябва да прескочиш до Хонконг и да му видиш сметката?

Събота, 16 септември Хонконг

Бе час до изгрев-слънце. Стройният китаец извади шперца от джобчето в престилката на нощната дежурна и набута безжизненото й тяло в хотелския шкаф за бельо. Плътта й се бе отпуснала инертно, намирисваше — това го отблъскваше и дразнеше, особено с безпомощността си. Повръщаше му се от такова нещо, същински чувал ориз — пробит, изпуска си съдържанието и смърди. Затвори вратата на шкафа и я заключи.

Името му бе Чоу. Не бе на повече от 20 години, но изглеждаше още по-млад, сърцето му тупаше здравата. Макар че минаваше за опитен, изпитан професионалист, страхът му никога не секваше. За сметка на това безобидният му вид на симпатичен младок го улесняваше да се движи на много места. Там, където по-възрастните ги посрещат с недоверие и неприязън, него приемаха с охота и търпимост. Това му осигуряваше добре заплатени поръчки, но и той винаги точно си вършеше работата.

Сега притича по коридора, докато намери нужния номер. Пъхна ключа в ключалката и тихичко отключи, отвори, но опря на нощната верижка отвътре. Заслуша се внимателно.

Нищо не чу. Беше и тъмно, тогава притвори леко, а в процепа пъхна тънката, ръчно направена от меко дърво кука и ловко изхвърли накрайника на верижката от гнездото. Лесна работа, фасулска. Прибра инструмента в специален джоб на черните джинси и като дух се плъзна в тъмната стая. Затвори безшумно и се придвижи вляво.

Спря, облегна гръб на стената, изчака очите му да привикнат с мрака. Усещаше присъствието на обитателя в стаята — топлина от тяло, неуловима влага. Плячката си бе някъде тук — сигурно в леглото, дълбоко заспала, може би потънала в съновидения. Отвън — макар и през дебелите пердета — долитаха далечни улични шумове. Иначе друг звук или движение нямаше.

Младият убиец отново помръдна, пристъпи напред. Обут в тънки, гъвкави гуменки като сандали, краката му — същински котешки лапи, безшумно пристъпи по дебелия килим. Ето го и леглото: мъжът лежи по гръб, диша ритмично, не усеща, че след секунди никога вече няма да поеме дъх, а гърдите му повече няма да вдишват живителния въздух.

Но имаше проблем: заспалият бе покрит с чаршаф и одеяло. Чоу се поколеба. Дали да нанесе удара през одеялото, без да е сигурен за позицията на тялото, или да се опита да отхвърли завивките и да прободе голото, уязвимо тяло?