Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Кройф повдигна вежди и се прокашля.

— Хм, предполагам, че не съществуват особени пречки това да стане. Само че пътуването и документите в тази връзка са си ваша отговорност, нали? Във всеки случай ще наредя на моята помощничка тук да ви напише препоръчително писмо. Ще ви го изпратим в хотела. Когато излизате, й оставете нужната информация и факти, моля. Може би с помощта на писмото Китай ще се съгласи да сътрудничи и да разреши пътуването ви.

— Много ви благодаря. Вярвам, че вашето писмо значително ще ми помогне.

Ножчето в ръката му вече натежаваше, посещението видимо бе на самия си край, а той все още не бе успял да го прикрие сред възглавниците. Потисна вътрешното напрежение и изведнъж целият засия, посочвайки двата корабни макета на бюрото пред домакина. На лавици по стените в стъклени кутии имаше още четири подобни.

— О, моля да ме извините, изведнъж ги забелязах… много си падам по подобни модели, ужасно ги обичам. Вашите са прекрасни образци на това голямо изкуство. Вие ли ги сглобявахте? Хоби, а?

Кройф махна с ръка.

— О, не, едва ли. Това е професионална работа, тук са представени няколко от най-успешно действащите ни съдове. Нашата фирма се занимава също с превози, нали знаете?

Не сваляше очите си от Смит и дори не погледна към моделите.

— Сигурно главно с китайски компании работите, а?

Кройф се изненада.

— Китайски ли казахте? Не, не, разбира се, че не.

— О, съжалявам. Просто ми се стори логично, пък и забелязах, че на макетите името е изписано и с латински букви, и с китайски йероглифи, нали?

Сега Кройф неволно отмести поглед и като че стреснато погледна, но не към корабите, а към сейфа в стената отляво на бюрото.

Това отвличане на вниманието бе достатъчно за Джон. Сръчно разтвори пръсти и с върха на палеца успя да набута ножчето под възглавниците.

Кройф отново го гледаше, но, изглежда, не забеляза маневрата.

— Е, невинаги при нашите съдове. Но си има правило — всички регистрирани в Хонконг кораби са длъжни да носят името си и на двата езика.

— Разбира се — благодушно побърза да се съгласи Джон и бодро скочи на крака. — Не съм особено опитен в тези неща, затова моля ви… Е, няма да отнемам повече от времето ви. Много бяхте любезен, благодаря за отделеното време и разрешението да посетя вашата биомедицинска инсталация.

— О, няма защо, докторе — позволи си суха усмивка домакинът.

Смит тръгна заднишком и побърза да излезе, като затвори след себе си сам. Отвън се спря пред начумерената валкирия 6 6 Името на музикална драма, стихове и музика от Р. Вагнер (1870 г.) — първа част от прочутата Вагнерова тетралогия „Пръстенът на Нибелунгите“, представяща валкирията Брунхилда. — Бел. прев. и остави името на хотела и номера на стаята плюс още няколко фактологични подробности. В приемната се усмихна приятелски на прелестната красавица и напусна офиса на фирмата.

В коридора пулсът му скочи в небивали стойности — отсреща му идваше куриер. Да, определено куриер — със съответната униформа и етикет на сакото. Само че човекът не влезе в „Донк & Лапиер“, а продължи по коридора и щом сви на първия ъгъл, Смит ловко се върна и се мушна в тоалетната. Заключи се в една от кабинките и бързо извади портативна слушалка, която постави в лявото ухо. Беше колкото зрънце боб — поредното забележително постижение на модерната техника. Изчака няколко секунди, пусна водата и се измъкна с видимо променено изражение.

Излъчвайки възбуда, той побърза да се върне в приемната на фирмата, притича покрай прекрасната госпожица, сякаш някой спешно го викаше обратно, и разсеяно размахвайки ръце, профуча покрай страшната Брунхилда, която възмутено зяпна, но не съумя да каже нищо.

— Сигурно съм изпуснал ножчето си тук някъде… — говореше той, нахлувайки с бодра стъпка в кабинета на г-н Кройф.

Кройф се бе облегнал на стола и с конфиденциален тон говореше нещо по телефона. Застина с отворена уста на средата на словото, сетне избухна:

— Какво, за Бога, искате?

Джон се спря, изръмжа нещо под нос, раздразнено замаха с ръце:

— Ох, по дяволите… Съжалявам. Изглежда съм си изпуснал ножчето… — повтори той. — Почакайте малко, почакайте малко, къде бях аз… тук стоях и…

Задържа се пред бюрото, погледна Кройф, обиколи помещението с очи, сякаш напряга памет къде е бил и какво е правил.

Кройф смръщи вежди.

— Вижте, доктор Сен Жермен, разговарям по телефона — важен разговор водя! Моля ви, какво става?