Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

От слушалката долетя пукот — събеседникът отсреща видимо настояваше за нещо.

— Моля, побързайте… — рече Кройф и веднага замълча, заслушан в гласа.

Свръхчувствителният самонасочващ се рамков микрофон в ухото на Смит ясно засече вървящия в момента разговор. Тъкмо поставил ръка пред уста, Кройф казваше:

— … не мисля така, сър. Не, сър, той просто се мъчеше да налучка точна информация за нашите хантавирусни изследвания, и то главно с цел дали работим по определени ваксини… Поиска официална покана да посети инсталациите в Китай. Какво казахте? О, да, абсолютно точно. Да, работи в АИМИИБ, да, същия американски военен институт, сър… мисля, че е просто съвпадение. Какво? О, да, всъщност наистина зададе необичаен въпрос дали работим главно с китайски фирми… забеляза корабните макети и…

Джон доигра ролята отлично — изведнъж погледът му попадна на канапето и той възкликна:

— О, да, тук трябва да е!

Настани се на модернистичната мебел и зарови из възглавниците.

— … убеден съм, че бъркате, сър — Кройф говореше с ръка пред устата, но внимателно наблюдаваше действията на Смит. — … е, да, може би малко по-висок от метър и осемдесет и нещо и…

Джон бе чул предостатъчно. Трябваше да изчезва, преди прекомерно да е предизвикал Кройф и събудил крайните му подозрения. Усмихвайки се доволно, но и смутено, той извади ножчето изпод възглавницата и го вдигна високо, за да го види домакинът.

— Ето, ето… тук е. Просто ми е изпаднало от джоба, докато говорехме. Извинявам се за безпокойството, много се извинявам. И отново ви благодаря, г-н Кройф.

И вихрено излетя през вратата, бутайки встрани възмутената директорска асистентка, току-що пристигнала, за да провери какво всъщност става. След секунди бе отново в коридора недалеч от асансьора, чиято врата тъкмо се затваряше. Спринтира, успя да се мушне през процепа и натисна бутона за партера.

Клетката се понесе надолу, а той се усмихна загрижено: напълно ясно бе, че във фирмата има човек на по-високо ниво от директора Кройф. Някой си достатъчно високо в йерархията, който може да го респектира достатъчно, че да слуша внимателно, докато самият той — Смит — рови нахално из офиса му. Някой, който иска да знае дали Смит действително принадлежи към АИМИИБ… дали е задавал необичайни или неочаквани въпроси… как точно е изглеждал.

И защо Кройф бе погледнал стреснато към сейфа в мига, когато Джон запита дали фирмата работи с китайски компании?

Манила

Изпънат под копринени чаршафи на огромното легло с балдахина в същата стая, където някога се бяха забавлявали високопоставени испански благородници, Ралф Макдърмид ядосано ръмжеше в слушалката, а чудесното му настроение и благоразположение отдавна се бяха изпарили:

— И какво още?

Отсреща Шарл-Мари Кройф продължаваше описанието на посетителя, задавал въпроси, на които би получил далеч по-бързи и лесни отговори било по телефона, било по електронната поща. Без да пътува от САЩ чак до Хонконг. И най-важното: бе разпитвал за работата на „Донк & Лапиер“ с китайски партньори.

— … на не повече от 40 години, предполагам — говореше Кройф, — … строен, в добра физическа форма. Като човек, редовно ходещ на фитнес или усърдно трениращ някакъв спорт…

— С черна, сресана назад коса?

— О, не, не, сър. Рус, но не светлорус… опашка… сигурен съм…

— Добре, добре. Казваш в „Шангри-ла“, а? Онзи хотел в Каулон ли?

— Поне така е казал на асистентката. Там се предполага да изпратя препоръчителното писмо.

— Първо изчакай няколко часа. Ще се върна в Хонконг, преди да си свършил тази работа.

— Разбирам, г-н Макдърмид. Но съм убеден, че е именно човекът, за когото се представи. Спомнете си — тази среща бе уговорена именно от АИМИИБ, откъдето са се обадили в нашия офис в Антверпен.

— Възможно е да си прав, Шарл-Мари. Може би просто желае да посети онези учени. Добре, ще поговорим пак, когато се върна. Междувременно обаче вземи мерки и спешно се погрижи за проблема, по който говорихме.

— Разбира се, г-н Макдърмид.

Американецът затвори и се облегна на възглавницата. Бе се поуспокоил, но доброто настроение не го споходи отново, нито пък желанията. Когато момичето излезе от банята, голо и ухаещо на прекрасни благовония, той просто го отпрати с рязък замах на ръката. След нея вратата се затвори, а той посегна към телефонната слушалка и отново набра номер.

Отсреща се обади възпитан, шлифован глас:

— Да, моля?