Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Значи така получаваш нарежданията, Хасане? Браво на американците. Доста ефикасен метод. Ама пък за разлика от нас, те разполагат с множество преимущества, нали?

Хасан подскочи ужасен. Лицето на непознатия бе скрито в сянка, пистолетът в ръката му обаче лъщеше мазно на оскъдната светлина.

— Подай телефона и онзи документ.

Хасан отдавна си даваше сметка, че сигурно един ден ще го разкрият. И въпреки че вече не се боеше от последствията, методично се бе подготвял за него. Сега без сянка от съжаление или някаква друга мисъл сдъвка скритото в зъба му цианидово хапче, пусна телефона на пода и светкавично го стри с тежката си бота. Ето, край… В същия миг силна болка разкъса тялото му, почувства, че потъва в дълбока, черна бездна. Политайки към пода в агония, последна мисъл гневно блесна в съзнанието му: Смъртта е нищо. Проблем е провалът. А той се бе провалил…

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Шефът на президентския екип Чарлс Аурей крачеше из пустия кабинет в Белия дом. Вече почти се съмваше, през прозорците надничаха първите лъчи белезникава светлина. От време на време по стар навик посягаше към джоба на ризата да потърси цигарите, от които се бе отказал още преди 19 години. Бе в началото на шейсетте си години, почти триъгълното му лице бе силно загрижено, резките движения издаваха голямо вътрешно напрежение.

Часовника поглеждаше през пет минути. Не мина много време и чу познатия шум: отваряше се вратата на президентската спалня. Сам Кастила се появи напълно облечен, изглеждаше свеж, грижливо изгладеният костюм стоеше като изваян на едрото му тяло.

— Кога ще дойде посланикът, Чарли?

— Най-много до двайсетина минути, сър. Звучеше притеснен. Доста притеснен. Натърти, че проблемът бил предостатъчно важен и подхвърли, че вие ще се досетите за какво става дума. Помоли за незабавна среща. Всъщност направо настоя за нея.

— Така ли?

Аурей обаче бе стара кримка и лесно не можеха да го подхлъзнат.

— А вие, г-н президент?

— Какво аз, Чарли?

— Питам вие досещате ли се какво го е притеснило до такава степен?

— Да, досещам се — отвърна Кастила тихо.

— Аз пък не — настоя Аурей.

Президентът преглътна, погледна го тъжно, но не каза нищо повече.

Аурей запази неутрална физиономия: знаеше, че да измъкнеш информация от президента понякога е по-трудно и от проникване във Форт Нокс 7 7 Хранилището на златния федерален резерв на САЩ в Кентъки, охранявано от армията. — Бел. прев. . Помълча и след малко рече замислено:

— То това изтичане на информация ни побърка всичките. Забелязвам, че самият аз не споменах и думичка за заседанието по бюджета за отбраната пред личния ми помощник. А Кларънс е с мен вече цели 20 години, че и повече. И зная, че на него мога да му вярвам за всичко, че и живота си мога да му поверя, ама на…

Президентът въздъхна тежко и виновно погледна стария си сътрудник.

— Вярно е, Чарли, трябваше да ти кажа, извинявай.

Поколеба се още малко, сетне направи гримаса и кимна, вече решен да проговори.

— Става дума за китайски кораб на име „Императрица майка“ със специален товар. Отплавал е от Шанхай в началото на месеца на път за Басра. Според непотвърдени засега сведения от достатъчно сигурен източник носи десетки тонове тиодигликол и тионилхлорид.

Аурей зяпна и без да иска, сам изтърси:

— Химически оръжия — нервнопарализиращи, кожнопоразяващи… „Инхъ“ , а…

— Да, само че днес светът е доста по-сложен, значително по-двузначен и опасен — тъжно отвърна Кастила. — Направо носталгия да те хване по онова време, дето, образно казано, основната конфронтация бе между двамина космати гиганти с боздугани в ръце. И най-примитивно се дебнат да се халосат един друг. Не че беше идеален свят, ама пък много по-прост и лесен. Днес налице е само един гигант, само че е като болен или задрямал, а около него се въртят хиляди вълци със зъби като клинци и чакат удобния миг, да скочат и да го захапят за врата… такава ни е съдбата.

Аурей кимна.

— Значи затова ще дойде посланикът?

— Вероятно са го уведомили, че след техния съд плава наша фрегата — отвърна президентът. — Надявах се, че ще разполагаме с малко повечко време. При това имам основания да вярвам, че в Пекин не знаят или поне не са знаели за товара му. Този номер, изглежда, е някаква си персонална инициатива. Еднолична, но на някой от големите. Но пък това не е толкова важно, нали?