Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Времето мина неусетно в разговори и закачки и машината вече кацаше някъде на Западното крайбрежие на САЩ.

Когато ги бяха отвели в посолството, първата работа на Джон бе да настои пред посланика на Тейър незабавно да му направят пълни изследвания и най-изчерпателен лекарски преглед. Тейър се дърпаше, отклоняваше увещания и молби, застояваше се пред големия цветен телевизор, също новост за него. Накрая почти го принудиха и лекарят констатира няколко неща: заздравели стари костни фрактури, говорещи за мъчения и травми; авитаминоза, по-специално недостиг на желязо в организма; необходимост от очна операция — перде на едното око и най-вече от сериозна зъболекарска помощ.

Сетне ги бяха отвели в базата и на самолета.

Събитията от последната седмица минаваха през съзнанието на Смит като на кинолента, иначе все още осезателно ги усещаше физически и психически. И така щеше да бъде още дълго време. Но първата задача, върне ли се във форт Дерик, ще бъде да напише дълъг доклад с преценки и анализ за Клайн. Писането на служебен доклад е нещо като особена терапия, често помага, разтоварва, лекува.

Сега Смит забеляза, че Ранди скришом наблюдава и изучава президентския баща. И когато самолетът започна да рулира по пистата, тя изведнъж запита:

— Не изпитвате ли горчивина, доктор Тейър? В крайна сметка сте преживели много тежки неща, практически животът ви е откраднат. Това не ви ли озлобява? Поне малко?

Тейър се загледа през прозореца — отсреща и на съседната писта, — ясно се виждаше „Еър Форс“ 1 — президентският самолет.

— Горчивина ли? Мисля, че да — изпитвам подобно чувство, но сега ме вълнуват съвсем други неща. Ето, там… вижте!

Почти залепи очи в стъклото и тихо добави:

— Синът ми! Виждам го — стои там… и снахата… и внуците! Всички те са дошли да ме посрещнат. Не е ли много мило от тяхна страна?

Машината спря, Тейър откопча колана и се втурна към изхода. Джон и Ранди останаха на място. Отвън допряха стълбата, вторият пилот тръгна към вратата, тогава старият мъж се сепна и се върна при тях. Хлътналите му бузи бяха порозовели, очите искряха. Протегна и двете си ръце, поблагодари им горещо отново.

— Мисля, че ще ме разберете, госпожице Ръсел — рече той и погали дланта й. — Никога нямаше да оцелея, ако си бях позволил да се отдам на омразата и горчивината. Защото знайте: в лошото винаги има и частица добро. Те вървят заедно. Научих важни неща, като например: за арогантността човек си плаща само със смирение и унижение. Нямам отговори на всичките въпроси, които съм си задавал по време на безкрайното пленничество, но едно зная със сигурност. Ако мога да се върна в миналото и да променя обстоятелствата, които ме доведоха до онази беда, тутакси бих го направил. Но тъй като това е невъзможно, поне най-рационално ще се постарая да оползотворя времето, което ми е останало. Китайците имат подходяща поговорка — превеждам я доста свободно: Онова, което за гъсеницата е край на живота, умният човек нарича пеперуда .

— Красиво казано — рече Ранди.

Тейър кимна.

— Така е.

Отново й стисна ръката, потупа Джон по гърба и се върна при изхода.

— Няма ли да отворите проклетата врата? — попита той пилота, който го изчакваше.

— Веднага, сър — отвърна младежът и натисна лоста.

Пневматичният панел се отвори нагоре с тихо съскане и Тейър стъпи на стълбата. Повече не се обърна назад. Ранди и Джон го гледаха през прозорците — как прекоси разстоянието между двата самолета. В сянката на „Еър Форс“ 1 го чакаше цялото му семейство. Тейър вървеше бързо, сетне забави ход и на около десетина стъпки от тях внезапно спря.

— Я му виж лицето! — ахна Ранди.

— Страхува се — отвърна Джон.

— Изведнъж не се чувства сигурен — не знае ще го харесат ли или…

— Или пък дали той ще ги хареса. И ще свикне ли с новия живот.

Кастила и възрастният мъж се спогледаха напрегнато и сякаш нещо неуловимо, нетленно мина помежду тях. Изведнъж и двамата се втурнаха един към друг. Президентът изпревари баща си и го прегърна силно, старият човек само разтвори ръце. Останаха в няма прегръдка дълго време. Сетне Кастила го целуна по бузата. В следващия миг цялото семейство бе накуп, прегръщаха се и се целуваха, смееха се и плачеха, представяха се.

Военният самолет направи бавен завой и потегли назад по пистата. Ранди и Джон се отделиха от прозорците.

— Е, сега към Вашингтон — въздъхна тя.

— О, да. За малко у дома…