Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Вдигна очи към шефа на Първи отдел и запита:

— А какво те накара да я подозираш?

Клайн сви тесните си рамене:

— В случая подозрение е прекалено силна дума, Сам. След като имахме вече индикации, че въпросното биологично оръжие може да се поднася сравнително лесно на набелязаната жертва, отидох при шефа на Сикрет Сървис и проведохме малък дискретен разговор. След това неговите служители започнаха да наблюдават всичко около приготвянето на храната в Белия дом. Разбира се, следят се и всички хора, които имат достъп до теб. Единственото потенциално слабо звено в тази верига беше госпожица Пайк и нейната сфера на действие, затова относно нея взех по-специални мерки. И когато ти поръча салата с пиле в кухнята, а тя започна да разпраща помощничките си насам и натам, рекох си, че няма да е лошо да видя какво точно прави и с каква цел. Извинявай, Сам, но от известно време подир теб и твоето обкръжение постоянно вървят наши хора за извънредно наблюдение. Нямаше как — ти също си в кръга на логичните мишени.

Кастила оглеждаше шишенцето и в очите му се появи мъка.

— Но защо? Защо ще постъпва така, от всички хора точно тя ли…?

— Мисля, че скоро ще разберем тайните, неразгадани страни на твоята госпожица Пайк. При това тя, изглежда, има доста такива — сухо отвърна Клайн. — Отдавна си задавам въпроси за нея и нещо все ме е човъркало отвътре. Позицията на твоя лична секретарка в Белия дом й дава достъп до ужасно много най-деликатна информация и тайни. Проучих й досието — тя е вдовица от ранна възраст, няма семейство, няма близки приятели. Е, това ме накара да се съмнявам, прекалено е странно, а от друга гледна точка е много удобно, дори съвършено. Виж, искам ли да създам сигурно прикритие, значи легенда за дълбоко внедрена къртица, именно към подобни неща бих се насочил.

— Смяташ, че е руска шпионка ли? — запита президентът.

Клайн кимна отново и се изправи.

— Почти със сигурност. Ще проверим всичко, непременно ще стигнем до истината. Можеш да разчиташ на мен.

— Зная, Фред — откликна Кастила с благодарност. — Винаги съм го знаел. Както сега разчитам на подполковник Смит и другите с него.

И в този момент изражението му помръкна още повече.

Близо до Орвието

Константин Малкович гледаше втренчено и удивено в току-що разшифрованото съобщение на екрана на лаптопа си.

— Невъзможно! — измърмори той разтревожено и се извърна към Брант, който стоеше зад него. — Как можа да се получи така?

— Американците са по-близо до нас, отколкото сме подозирали — отсече Брант, четейки през рамото му спешното предупреждение, изпратено на финансиста от германския му агент. — Това е всичко.

— И какво ще правим сега? — запита Малкович разтреперан и обикновено плътният му баритонов глас почти премина във фалцет.

Брант изгледа работодателя си с омерзение, че и с погнуса. Малкович направо се разпадаше пред очите му. Целият му блясък и лустро на всесилен свръхбогаташ с прочутото си неимоверно самочувствие са били само фалшива и нестабилна маска, мислеше си сивоокият мъж хладнокръвно. Вярно, роденият в Сърбия милиардер бе прекалено смел, беше и цар на апломба, само че когато печели или спекулира с абстракции — като например валути и сделки на едро с петрол и газ, когато си играе с нечий живот. А сега се оказваше най-долнопробен физически страхливец — човек, който, притиснат от обстоятелствата в рискова ситуация, започва да трепери за собствената си кожа. И както много други алчни хора, винаги жадни за власт и за повече пари, беше празен и кух отвътре.

— Трябва незабавно да се евакуираме — заговори Брант, като внимателно подбираше думите. — Базата данни ДНК на Ренке са подръка, както и работната му научна документация. Вземаме тях, професора и веднага изчезваме.

Малкович го изгледа объркано и по инерция възрази:

— Обаче апаратурата, специализираното обор…

— Ще се доставят нови — отсече Брант.

— Ами асистентите му? Лабораторният ек-к-кип…? — заекна финансистът. — Хеликоптерите сигурно ще закъснеят, а ние не разполагаме с достатъчно място в колите…

— Не разполагаме — съгласи се Брант хладно и хвърли бърз поглед към работещите наоколо учени и техници, които бързаха да опаковат най-ценното от техниката.

Значи тази апаратура няма да може да бъде отнесена, рече си той и сви масивните си рамене.

— Ще трябва да оставим повечето неща тук — рече на глас. — Италианската охрана също.

— Какво? — пребледня Малкович. — Да не си луд! Когато американските морски пехотинци нахлуят тук, тези хора ще се разбъбрят и ще си кажат всичко.