Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Усмихна се с очарование и ведро запита:

— Е, това е. Сега да има някакви въпроси?

Незабавно заговориха почти всички. Гласовете се преплетоха, объркани в общ хор — всеки се опитваше да зададе въпрос пръв.

Кастила натисна копчето за отнемане на звука. Възбудената врява спря като отрязана с нож. Обърна се към Клайн с тънка усмивка на широкото си, нарязано от бръчките лице.

— Е, тази наша малка хитрина май успя, а? Съумяхме да пуснем въдичката, сега да видим, нали?

— Да, сър — съгласи се Клайн.

— Мислиш ли, че всичко ще заработи по начина, по който се надява подполковник Смит? — тихо запита Кастила.

— Искрено се надявам да е така — също така тихо отвърна Клайн. — Защото ако не се получи, Джон и другите едва ли ще оцелеят през следващите няколко часа.

Погледна си часовника и бръчките по челото му сякаш се задълбочиха още повече.

— Така или иначе, съвсем скоро ще разберем…

Изпъчила гърди и стиснала устни, Естел Пайк седеше на бюрото си в секретарската стая пред Овалния кабинет и преписваше написаното от президента на ръка послание до Съвета за национална сигурност. Очите й енергично прескачаха от компютърния екран пред нея към ръкописните бележки на бюрото и обратно, а от време на време се насочваха и към останалата част на помещението. Другите бюра и компютърните работни места бяха празни. Усмихна се леко. Наложи ли се по някаква причина, винаги бе успявала да намери работа на всичките си асистентки и да ги разпрати по различни поръчки из най-отдалечените краища на административния апарат в Белия дом.

На вратата се почука, влезе човек от обслужващия персонал с бяло сако и ръкавици, носеше голям, закрит поднос.

Госпожица Пайк спря да преписва и строго, смръщено го огледа.

— Да? Какво е това?

— Поръчаната от президента храна, госпожо — учтиво отвърна прислужникът.

Естел Пайк кимна с глава към празния ъгъл на бюрото й.

— Можете да го оставите тук. Ще му го отнеса след минутка.

Дясната вежда на човека се изви в изненада. Президентската секретарка бе добре позната на целия домакински персонал в Белия дом. Членовете му изпитваха към нея неприязън, защото тя стриктно държеше на формалностите, протокола и йерархията. И в тази връзка много рядко си позволяваше да върши нещо, което е чуждо задължение, още повече ако е под нейния ранг.

— Виждам ти очите, Ансън — откликна тя хладно. — Президентът е изключително зает. В момента не желае да го безпокоят.

Прислужникът хвърли бърз поглед към затворената врата на кабинета, сетне сви рамене.

— Да, госпожо. Моля ви обаче, не се бавете много, защото иначе салатата ще започне да вехне.

Естел Пайк изчака той да излезе, тогава се извърна и взе чантата си от съседна масичка. Отвори я, а вътре — завито в две салфетки — напипа мъничкото стъклено шишенце, което по-рано бе извадила от куфарчето в тайника сред гората на Мериленд. Извади го със спокойни и точни движения, отви капачката му и вдигайки сребърния похлупак върху съда на подноса, със замах изсипа съдържанието върху салатата от нарязана на едро маруля, салца, сос, сирене и парченца надробено пиле. Прибра шишенцето обратно и се изправи, вземайки в ръце съда с президентската храна.

— Няма да е нужно, госпожице — обади се тих глас зад нея.

Стресната, тя замръзна на място за миг, а сетне бавно се извърна в посока на гласа, който идваше откъм вратата на Овалния кабинет. Там в рамката на входа стоеше фигурата на Натаниел Фредерик Клайн. Тясното му лице с дългия нос бе абсолютно безизразно. От двете му страни имаше униформени служители на Сикрет Сървис с извадено оръжие.

— Какво искате да кажете с това? — с мразовит глас запита Естел Пайк, опитвайки се да бъде авторитетна и хладнокръвна.

— Искам да кажа, че сте арестувана — направо отвърна Клайн.

— На базата на какво?

— Като начало обвинение в опит за убийство на президента на САЩ Самюъл Адамс Кастила — отвърна той с хладни очи. — Безсъмнено и други неща ще излязат, само като се поразровим в поведението и произхода ви.

По-късно седнал срещу видимо шокирания Кастила, Клайн търкулна малкото стъклено шишенце към него по повърхността на голямата президентска маса.

— Взехме достатъчно течност за специализиран анализ, но ако подозренията на Джон Смит се окажат верни, едва ли ще успеем да научим много.

Президентът мрачно кимаше, стиснал устни. Разпери ръце и сподавено рече:

— Бога ми, защо точно Естел Пайк? Че тя е с мен отдавна… още откакто дойдох в Белия дом…?