Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Широкоплещестият руснак потръпна, вече започваше да зъзне въпреки защитата на дебелото зимно вълнено палто, шапката и ръкавиците. Температурите, поначало минусови, падаха все повече с напредването на вечерта.

Отлично разбираше, че американските му приятели са длъжни да потвърдят дадената им от Воронови информация, но в същото време не одобряваше необходимостта да излизат толкова далеч извън Москва. Тук — сред грубата и сурова природа — бяха силно уязвими. Нямаше ги удобните за прикритие множества столичани. Нямаше го московското метро с безкрайно подходящите за измъкване спирки, претъпканите с хора големи универсални магазини, където винаги можеш да маневрираш. Тук имаше само дървета, сняг и няколко третостепенни пътища с безброй завои, а те опустяваха веднага щом притъмнее.

Руснакът въздъхна и погледна към спряната пред вратата на вилата кола. Мадам Сахарова държеше своя мерцедес в отоплен гараж до самата вила. А редките й гости трябваше да се задоволяват с тясната, покрита с чакъл алея. Пак погледна към тъмносинята волга, която бе успял да намери за американците. Наоколо бе тихо, жива душа не се мяркаше.

Но в следващата секунда Киров замръзна. Ясно чу шума на мощни машини, които се движеха сред дърветата. Все още бяха на известно разстояние, но явно пристигаха насам — към вилата на Сахарова. Изправи се, за да има по-добра видимост, и в следния миг рязко залегна, трескаво бъркайки в джобовете си.

Мобилният телефон на Смит внезапно иззвъня.

— Моля да ме извините — обърна се той към домакинята и отвори апаратчето. — Да?

Отсреща беше Киров.

— Трябва да изчезвате, Джон. Незабавно! — спешно заговори той. — По главния път пристигат две коли — нямат отличителни знаци, но е съвсем ясно откъде са. Идват право към вилата. Веднага излизайте. През задния изход!

— Ясно — отвърна мрачно Смит, затвори телефона и изправяйки се, посегна към зимното си палто.

Първата му работа бе да опипа оръжието в страничния джоб — деветмилиметровия макаров. За миг изпита изкушение да остане в къщата и да се отбранява от нея. Така поне ще има прикритие, докато отвън, на откритото, ще бъде уязвим. Сетне отхвърли мисълта. Тук бяха вдовицата и прислугата, идеята бе детинска. Ще ги изложи на случайни изстрели, не биваше и не можеше да рискува по такъв начин. Зачаткат ли куршуми наоколо, първо страдат невинните хора — знаеше го от опит.

— Неприятности, а? — веднага запита Фиона на английски и също се изправи, прибирайки палтото и ръкавиците си.

— Имаме си гости — отвърна й той на същия език. — Зарязваме колата и излизаме отзад. Олег ни чака отвън.

Бледа и напрегната, тя кимна с разбиране.

Възрастната жена ги изгледа объркана.

— Свършихте си въпросите, а? Значи си тръгвате?

Смит кимна.

— Да, госпожо Сахарова, тръгваме си. И то веднага.

И без да обръща внимание на нейните по-нататъшни въпроси, той измъкна Фиона от стаята и я поведе по широкия централен коридор. Тук за малко щяха да се сблъскат с набита жена на средна възраст, която носеше поднос с чай и сладки, поръчани от господарката при пристигането на гостите.

— Къде е задният изход? — попита я Джон без предисловия.

Стресната и удивена, жената кимна с глава вляво на коридора — в посоката, откъдето самата тя идваше.

— Ей там — рече тя, видимо учудена от въпроса. — През кухнята се минава…

Двамата американци се промъкнаха край нея и бързо прекосиха неголямото разстояние. В същия миг някой задумка с все сила по солидната дървена врата.

— Милиция! — извика мощен глас. — Отваряйте!

Джон и Фиона се вмъкнаха в кухнята и трескаво се огледаха. Помещението бе голямо с всички нужни за една съвременна кухня домакински уреди — голяма газова печка, широк хладилник, фризер, микровълнова фурна и още множество по-дребни прибори. Беше топло, миришеше на вкусни гозби. В ъгъла довършваше вечерята си друг от слугите на мадам Сахарова — мощно сложен физически млад мъж. На масичката пред него се мъдреше голяма чиния с пелмени — месни руски специалитети, залети със сметана и топено масло. Той вдигна лице от храната и ги изгледа учудено.

— Хей, къде отиват…?

Смит му махна с ръка да си остане на стола.

— Дамата не се чувства добре — обясни той кратко, като търсеше с поглед изхода. — Ще трябва да я изведа на чист въздух.

И без да се колебае, отвори тежката дървена врата в дъното на кухнята. Отвън бе леден мрак, а с открехването на вратата върху дълбокия, девствен сняг попадна тесен лъч светлина. Вилата бе построена на поляна в самата гора, която започваше само на няколко метра разстояние. Сега Джон зърна и отъпканата пътека току до изхода, беше тясна, минаваше вляво покрай стената на сградата и водеше към поставени до задната страна няколко кофи за боклук.