Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— И още да представляват опасност?

Баранов вдигна безпомощно ръце.

— Много е вероятно, господин президент. Като се има предвид полярната среда с нейните отрицателни температури, възможно е спорите днес да са толкова смъртоносни, колкото и по време на зареждането им в самолета.

— Мили Боже.

— Спешно искаме съдействието на Съединените щати по този въпрос, господин президент. Първо, за да се убедим дали този… проблем наистина съществува, и после, ако е така, за да се справим с него.

Ръцете на руснака се заровиха из снимките на масата.

— Господин президент, вярвам, че разбирате защо моето правителство счита секретността по този въпрос за наложителна. Разкритието, че на северноамериканския континент е намерена активна и опасна система за биологично оръжие на бившия Съветски съюз, може още повече да обтегне отношенията между Руската федерация и Съединените щати в този критичен момент.

— Меко казано — потъна в мрачни мисли Кастила. — Съвместният руско-американски пакт за противодействие на тероризма може директно да се разпадне. Освен това всяка терористична група или враждебна нация на планетата, щом научи за катастрофата на „Миша“, ще подскочи при възможността да се сдобие с арсенал от биологично оръжие просто като го вдигне от земята. И между другото, генерале, за какво количество активен агент говорим? За колко фунта или по-скоро килограма?

— Тонове, господин президент — Изражението на руснака беше смразяващо. — „Миша 124“ е носел два метрични тона зареден антракс.

Хеликоптерът „Мърлин“ на морската пехота с ръмжене се отдалечи над короните на дърветата, за да върне генерал Баранов в Руското посолство във Вашингтон, а Самюел Адамс Кастила бавно се върна в „Аспен Лодж“. Неговият охранител от тайните служби го покриваше отдалеч. За ръководителя на екипа беше ясно, че президентът на Съединените щати желае единствено компанията на собствените си мисли.

Край масата на верандата седеше нова фигура: възнисък мъж на около шейсет години, с прошарена коса и заоблени рамене. Анонимна личност, която работеше упорито зад своята анонимност, Натаниел Фредерик Клайн изобщо не напомняше на класическия тип супершпионин. В най-добрия случай можеше да го сбъркаш с оттеглил се от активна дейност бизнесмен или гимназиален учител. Но той беше и закален в службата си ветеран от ЦРУ, и директор на секретна група за разузнаване в западното полукълбо.

По-рано, в първия си мандат, президентът Кастила се беше сблъскал с така наречената програма „Хадес“, безжалостна биотерористична кампания, която беше причинила смъртта на хиляди хора по света и която беше на косъм да унищожи милиони. Когато правеше оценка на инцидента след кризата, Кастила стигна до определени зловещи заключения за способността на Америка да се справя с подобни заплахи.

Американските разузнавателни и контраразузнавателни части, в пълния потенциал на своята отговорност, ставаха все по-тромави и обременени от бюрокрация. Жизненоважната информация излизаше през „комина“ и не успяваше да стигне до предназначението си. Дребнави боричкания между отделите създаваха излишни спънки, а все по-голям брой професионални политически чадъри задушаваха оперативната инициатива, отслабвайки способността на Америка да реагира на рязко променящата се ситуация в света.

Администрацията на Кастила винаги е действала с необичайни методи и също толкова необичаен беше отговорът му на инцидента „Хадес“. Беше избрал Фред Клайн, стар и доверен семеен приятел, да създаде изцяло нова агенция, изградена с малко, лично подбрани специалисти — военни и цивилни — извън постоянната общност на националното разузнаване.

Тези оперативни агенти бяха внимателно подбрани заради изключителните си, необичайни умения и поради липсата на лични пристрастия и обвързване. Те отговаряха само пред Клайн и Кастила. Финансиран от националните „черни“ авоари извън общоприетата бюджетна примка на Конгреса, Първи секретен отдел беше личният механизъм за действие на президента на Съединените щати.

Ето защо Кастила държеше Клайн наблизо по време на разговора си с руския генерал.

Близо до масата беше придърпана количка с питиета, а от двете й страни бяха поставени две чашки, едната пълна с кехлибарена течност, а другата с вода.

— Бърбън и изворна вода, Сам — каза Клайн, като вдигна своята чаша. — Малко е рано, но помислих, че ще имаш нужда от едно питие.