Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Ранди знаеше това много добре. А също Валентина и Смит. Чернокосата историчка иронично му се усмихна и леко го смушка в рамото. Такава им беше професията. На първо място винаги работата, и то да си свършат работата. Оцеляването не беше задължително, особено ако от това зависеше животът на хиляди други.

Нямаше смисъл да протакат въпроса. Ранди отново беше заела позиция отгоре и зад тромавия „Хало“, стабилизирана за удар. Преди да даде команда, Смит за последно се огледа из вътрешността на „Лонг Рейнджър“, като търсеше някакво средство, някаква възможност, която може да е пропуснал.

Там просто нищо не беше останало. Само големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване и полупразната раница на Смит, от която висяха няколко примки от доста използвани алпинистки въжета.

И тогава Джон Смит се усмихна. С напрегната, безрадостна, варварска усмивка.

— Какво правят сега? — Ставаше все по-трудно да надвикват двигателите. Кретек усети как слабостта го завладява. Грубият турникет на раздробената му ръка само забавяше нарастването на локвата кръв в краката му.

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева в отговор пилотът и хвърли пълен с копнеж поглед на ръчката за освобождаване от товара. — Пак висят зад нас.

— Поддържай курса. — Кретек се затътри обратно към кабината на крана в средата на хеликоптера. Хората му се притискаха сгушени до отворените врати и той усети погледите им върху себе си. Започваха да се провалят; почваха да се страхуват от смъртта повече, отколкото се страхуваха от Антон Кретек. И самият Кретек също усети първата сянка на този страх.

Как можеше да го победи човек, наречен Джон Смит?

По някакъв начин търговецът на оръжие знаеше, че се е върнал точно водачът на американския екип от остров Уензди. Мъжът, за когото професорът от колежа беше разказал, но с когото той, Кретек, никога не се беше срещал лице в лице. Кой беше той? Кой беше този анонимен човек с банално име, че да слага край на толкова много мечти и планове?

Изтощен от болка, Кретек се довлече в заобиколената от стъклени стени кабина на крана и погледна назад.

Ето къде е! „Лонг Рейнджър“ пак беше качен почти върху тях и пикираше като нападащ ястреб. И този път от по-малкия хеликоптер нещо висеше.

Сякаш имитираше „Хало“ и неговия окачен на примката антракс, на въже под един от понтоните на „Лонг Рейнджър“ се люлееше сребриста метална кутия. А към страничната врата на „Рейнджър“ беше привързан мъж, който спускаше въжето от ръба. Кретек остана с впечатлението за тъмна коса, сплескана от струята на ротора, и сурови, фино изваяни черти с присвити, напрегнати очи, които пронизваха разстоянието между двамата като студен, синкав гибелен лъч. Значи това беше Смит. Това беше неговият екзекутор. От Кретек се изтръгна безмълвен вик на отрицание, гняв и ужас.

Тежкият куфар с оборудване се спусна в роторния вихър на „Хало“. Смит усети как краят на алпинисткото въже се изплъзна изпод ръкавиците му, когато върхът на една от перките смачка куфара и го изхвърли настрани.

Смит се търколи обратно в товарното отделение на „Лонг Рейнджър“, а Валентина му помагаше да се провре през страничната врата.

— Ранди — изкрещя той. — Да се махаме оттук!

Свирепа, шумна вибрация удари като с пневматичен чук конструкцията на „Хало“, докато Кретек се тътреше обратно към пилотската кабина. Пилотът се бореше с омазаните с кръв контролни уреди, мъртвият му помощник продължаваше да го гледа, а почти откъснатата му глава язвително се поклащаше.

— Това е! — изкрещя пилотът. — Трябва да изхвърлим товара и да се приземим!

— Не! — прибягна Кретек до заплахата на своя насочен пистолет. — Продължавай нататък.

— Ти си тъп кучи син! Току-що получихме фатален удар в перката! Целият шибан роторен механизъм се разпада! Ако не кацнем сега, всички ще пукнем!

Пилотът сграбчи ръчката за освобождаване от товара, а Кретек използва последните си сили да смаже с приклада на оръжието си посягащата ръка.

— Не!

Тогава времето за дебати свърши. Изтерзаната трансмисия на „Хало“ гръмна като куршум на гаубица. Центробежната сила запрати почти двуметровите ротори като летящи остриета на мечове и „Хало“ се прекатури и започна гибелното си гмуркане. Белият лед и черната вода на пака отдолу изпълниха натрошеното предно стъкло, щом носът се стовари върху тях.

Антон Кретек изпищя като животно в капан и точно това беше. Като изпразни пистолета си в пилота, той отказа на канадеца една или две секунди повече живот.