Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Още светлина, сержант! — изкомандва Томашенко.

Светлинното оръжие пак се покашля и прати още една блестяща топка, която заподскача из вътрешността на пещерата.

— Пипнахме ги, лейтенант! — възкликна Виляйски. — Край с копелетата!

Те усилиха осветлението с тактическите светлини и прокараха лъчите по струпаните върху пода на кухината тела.

— Нали видяхме само двамата американци. Откъде се взеха тези другите?

— Не знам, сержант. Внимавайте. Може да има и още.

Имаше нещо странно в скования начин, по който лежаха телата. И тогава Томашенко разбра. Нямаше кръв! Не бяха убили никого! Тези хора тук бяха умрели преди петдесет години!

Като псуваше, Томашенко поведе хората си по наклонения път на лавата към пода на тунела. Бяха хвърлили във въздуха вкочанените, замръзнали тела на собствените си хора! Мъртвите членове на екипажа на „Миша 124“ бяха окачени като кукли на конци по мрежа от катераческо въже, оплетено на кръст между питоните, забити в стените на пещерата.

Все по-разярен, Томашенко разпозна средството за задържане, сръчно нагласено от някой добре запознат с психиката и инстинктите на военна част в операция за прочистване на пещера. И той, Павел Томашенко, беше реагирал точно както врагът му се беше надявал. От самите американци нямаше и следа. Нито пък имаше някаква улика за съдбата на майор Смислов.

Томашенко долови тревожно мърморене, което се носеше сред редниците и сержантите от неговия взвод. Те бяха войници на Руската федерация, но бяха и якути, запознати с магиите и суеверията на своя народ.

— Разпръсни се и търси! — изрева Томашенко и отново ги хвърли в действие. — Трябва да има и друг изход от тази галерия! Друг тунел! Намерете го!

Отне им няколко минути претърсване, за да намерят прохода към следващата част на тунела. Той беше блокиран с късове базалт, натрупани вътре от другата страна.

Американците опитваха да печелят време. Но докога? Все пак бяха като плъхове, приклещени в отходна тръба. Освен ако…

— Напред! След тях! Движи се!

Томашенко безразсъдно се вмъкна през пролуката към следващата част на тунела. Не трябваше да им дава повече време и възможност да организират други маймунски хитрини. Той имаше числено превъзходство и огнева мощ. И щеше да се възползва.

— Светлина! Освети това място!

Напред се посипаха залпове от светещи топки и изпълниха тунела с алената светлина на ада, а химическите изпарения от горенето им замърсяваха въздуха и изгаряха дробовете. Тази част от пътя на лавата беше широка колкото шосе и висока колкото двуетажна сграда. Взводът напредваше бързо и коварно, като се провираше през нащърбените, разхвърляни скални отломки по пода на пещерата и хората прескачаха един пред друг, за да следят за врага и собствената си безопасност — половината се движеха, докато другата половина ги покриваше, готова да избълва порой от изстрели при първия признак на живот или сигнал за съпротива.

Но нямаше нищо подобно и докато напредваха по проточилия се тунел, страховете на Томашенко ставаха все по-основателни. И тогава я видяха — плътна купчина от блед, пресован сняг, който се сипеше от лявата страна на тунела. Каменният под беше хлъзгав от чист, втечнен лед, но това идваше от външната страна. Проклятие, имаше втори изход и американците го бяха намерили! В повърхността на ледения водопад бяха издълбани няколко стъпала. Сержант Виляйски се покатери по наклона, за да погледне отблизо.

— Тук има тунел в снега! Сигурно са избягали през него, а после са го срутили след себе си.

Американците логично бяха предположили, че Томашенко ще затегне охранителния периметър около главния вход на пещерата, докато се готви за нападението. Те просто бяха изчакали неговото ограждение да се свие покрай замаскираната им спасителна пролука; после се бяха измъкнали, оставяйки серия от средства за забавяне и отвличане на вниманието, за да спечелят време за бягство.

— Сержант! Веднага отворете този тунел и тръгвайте след копелетата! Дръж отделението на сержант Отосек при себе си. Аз ще взема останалия взвод с мен обратно при главния вход! Американците сигурно се връщат към научната станция. Вие ги проследете, а ние ще пробваме да им отрежем пътя. Движение!

— Слушам, лейтенант — отвърна сержантът якут и стоически извади своя шанцов инструмент. — Ти, редник Амаха, довлечи си задника тук и ми помогни!

След секунди двамата спецназовци връхлетяха снежната запушалка. Томашенко се обърна и тръгна да пришпорва останалите от взвода обратно по пътя, откъдето бяха дошли.