Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Томашенко извади граната РГН-86 с ограничено разпръскване от патрондаша си и издърпа свирка изпод шубата си. Отначало, когато го прехвърлиха в сибирския гарнизон, веднъж беше допуснал грешката да остави свирката да се вее на верижката си отвън на гърдите му. Металът на мундщука беше обелил веднага кожата от устните му.

— Освети!

Сержантът помощник стреля, като плъзна трасиращата ракета ниско по леда, за да се приземи близо до гърлото на пещерата и да я покаже в синкавобелия блясък на горящия магнезий. Томашенко вдигна свирката и наду дълго и пронизително.

Около периметъра леките картечници РПК-74 избълваха дълъг, съсредоточен откос, а трасиращите им снаряди се събраха при гърлото на пещерата. Секунда по-късно там се удариха половин дузина винтовъчни гранати и запратиха тялото на редник Улух настрани в гротескно премятане. Една от гранатите отбеляза точно попадение във входа на тунела и от барикадата пред отвора се разхвърчаха пръски сняг и лед.

Томашенко изсвири два пъти — сигнал за прекратяване на огъня и нападение. После скочи на крака и хукна към входа на пещерата. Заради собствената си гордост и надмощието на неговия взвод той трябваше да е начело на атаката.

Хората му връхлетяха пещерата от всички ъгли — бледите им призрачни фигури се изправяха от леда с вдигнати оръжия. Но Томашенко пристигна първи.

— Пази се от гранатата!

Той измъкна иглата от ръчната граната РГН-86 и остави предпазната халка да отскочи от малката смъртоносна сфера. Отброи два удара на препускащото си сърце, преди да метне гранатата в гърлото на тунела и да се притисне плътно до лицевата страна на скалата.

Мощният тътен на взрива силно отекна в тунела, прокопан от лавата. От него пак изригнаха ударни вълни и сняг. Като измъкна своя автомат „Калашников“ изпод мишницата, Томашенко се завъртя пред входа на пещерата и изпразни трийсетзарядния пълнител с един дълъг откос. Сержант Виляйски беше от едната му страна и избълва втора серия, а искрите, изскочили от рикоширалите куршуми, танцуваха из гърлото на кухината.

Нямаше ответен огън.

Щом останалите от взвода се разгърнаха по двете страни на входа, Томашенко и Виляйски включиха тактическите светлини, прикрепени под цевта на оръжията им.

Нищо. Освен завихрената мъгла от пемза на прах и пари на пикринова киселина тази първа отсечка от тунела беше празна. Американците сигурно се бяха оттеглили по-дълбоко в пещерата преди нападението.

Томашенко сложи нов пълнител в автомата си.

— Младши сержант Виляйски. Ти и твоята огнева група оставате да покривате подходите към пещерата. Останалите, след мен!

Не беше привлекателна заповед, но трябваше да се изпълни. Приведени и в нишка един зад друг, те трябваше внимателно да си проправят път покрай купчина старо радиооборудване, смачкано от избухналата граната. И тук нямаше признаци нито за живот, нито за смърт, но отпред дълбока пукнатина в пода на тунела отблъсна проследяващите лъчи на тактическите светлини — спускане към по-голям, по-нисък коридор. Това трябваше да е естествена преграда и място за засада.

— Светлина — промълви Томашенко.

Сержантът щракна нов патрон в прожектора. Заедно, с крайна предпазливост, те стигнаха до входа на по-ниската кухина, като се движеха толкова тихо, колкото могат добре обучените бойци.

— Сега!

Сержант Виляйски изстреля светлинния патрон в търбуха на мрака и Томашенко рязко дръпна автомата от рамото си, готов да праща куршуми напред.

Светлинният патрон се удари, отскочи в задната част на кухината и пламна.

„Боже мой! Нали бяха само двама!“

На пода в пещерата имаше половин дузина тела, полуосветени от пулсиращия пламък зад тях.

— Назад! Връщай се назад! — Томашенко изстреля неудържим откос и се хвърли встрани от входа на кухината. Заби нокти в патрондаша и хвърли още една ръчна граната, а сержант Виляйски правеше същото като в огледало.

Томашенко метна гранатата долу в кухината и металната топка с дрънчене отскочи от камъка. Избухна с трясък и ударната вълна блъсна в ушите им. Спецназовците се снишиха, докато шрапнелите свистяха и стенеха между стените на кухината. Последва втора граната, трета. Въздухът се изпълни с пушек и лава на прах, а от тавана на тунела се откърти парче скала колкото юмрук и отскочи от рамото на Томашенко.

— Достатъчно! — извика той, внезапно уплашен. Можеше да се срути цялата планина. — Прекратете огъня!

Кънтящото ехо и смътното, зловещо стържене на скала в скала затихнаха. В трапа на по-ниската кухина беше съвсем тихо. А също и тъмно, защото изсипаните ръчни гранати бяха загасили пламъка.