Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Той не чу настойчивата й мълчалива молба. Думите му заглъхнаха с окончателното, почти нашепнато:

— Това е всичко, което знам… Съдействам ви… Аз съм канадски гражданин.

Големият мъж се обърна към нея, а бледосините му очи обмисляха нещо.

— Е, хубавице? Имаш ли нещо да добавиш?

Ранди прочете какво се таи в очите му и разбра, че вече му е ясна. Той я разбираше, разбираше, че каквото и да каже тя, ще е просто военна хитрост, приложена, за да отложи неизбежното. Тя отвърна на погледа му невъзмутимо като статуя на Венера, а гордостта и инстинктивната й дисциплина блокираха отчаянието и гнева й.

— Ти си абсолютно права, хубавице моя. Няма смисъл да си губим времето.

Огромният червенокос мъж пак се обърна към Троубридж, като извади голям автоматичен пистолет CZ-75 от страничния джоб на якето си.

— Благодаря ти, приятелю доктор. Ти много ни помогна.

Той вдигна пистолета. С леко тръсване на главата посочи на гарда, който покриваше Троубридж, да стои настрана.

Троубридж улови значението на жеста и по лицето му се четеше възможно най-големият страх.

— Не! Чакайте! Казах ви всичко, което знам! Нали ви съдействам! Нямате причина да ме убивате!

— Прав е! Той не участва в това! — изтърси Ранди. Трябваше да говори, да възрази поне веднъж, макар да знаеше с ужасна сигурност, че е безполезно, съвсем безполезно. — Нямате причина да го убивате.

Насоченото дуло на пистолета потрепери.

— Това е самата истина. — Огромният мъж се извърна към нея и се усмихна. — Нямам причина да го убивам… Но също така нямам причина да го държа жив.

CZ-75 изрева. Единственият 9-милиметров куршум се заби в преградата на радиокабината, заобиколен от разплискана кръв, парченца кост и хомогенизирана мозъчна тъкан. Безжизнено, тялото на Троубридж рухна в ъгъла на лабораторията.

Ранди затвори очи и никой освен, нея и вселената, не чу скръбния й, отчаян вопъл. „Троубридж, съжалявам! Джон, съжалявам! Не бях достатъчно добра!“

Тя пак отвори очи и видя, че червенокосият гигант заобикаля работната маса, за да застане лице в лице с нея. Значи това беше то. Мястото, на което щеше да умре. Знаеше, че някой ден ще застане на него. Точно това място не беше особено приятно, но малцина от нейната порода имаха хубав край. Беше си част от професията.

CZ-75 се насочи към корема й.

— Е, хубавице, имам ли причина да не те убивам?

Мъжът зад оръжието задаваше реторичен въпрос. Ранди чувстваше, че вече е решил. Той знаеше, че тя за нищо не му е нужна. Каквато и тактика да опита сега, каквато и сделка да предложи или да пробва с отвличане на вниманието, щеше да бъде сметнато за извъртане. Ранди пак потъна в мълчание.

— Не, предполагам, че не. — Пистолетът се вдигна и се насочи в лицето й.

— Чакай.

Говореше Кропоткин. Стоеше до рамото на чичо си и от него се излъчваше самодоволна жестокост. Плоските му тъмни очи пробягаха по тялото й и се вмъкнаха под дрехите.

Проблесна едва доловима надежда.

— Трябва ли толкова да бързаме с тази? Чака ни дълга, студена нощ, чичо. Ще е прахосничество.

Тази слаба искра надежда се разгоря, щом в очите на гиганта пропълзя сянка на размисъл. Дулото на пистолета се снижи пред гърдите на Ранди и леко опря в тъканта на пуловера й, като бавно следеше очертанията.

Ранди знаеше, че е привлекателна, дори красива жена. Сексът и съблазняването бяха полезни инструменти в професионалния й комплект на агент и тя нямаше проблем с използването им. Но сега всяко явно кокетство от нейна страна би взривило крехката възможност. Този човек не беше глупак. Все пак Ранди бавно и дълбоко вдиша глътка въздух, който повдигна и изкусно подчерта пълните й гърди.

— Да, Стефан. С тази може и да си струва да се позабавляваме малко — измърмори червенокосият.

Ранди много внимателно отмери отсянка на страх в изражението си, обещанието за пукнатина в железния й самоконтрол. Страхът и уязвимостта щяха да са афродизиак за хора като този. Щяха да реагират по начина, по който реагира акулата на капка кръв във водата. Може би единственият шанс щеше да е тактиката на бодливия храст.

„Хайде, копелета! Искате го! Чукайте ме, преди да ме убиете!“

Съществуването се крепеше върху острие на бръснач.

— Да, прахосничество. — Пистолетът слезе от гърдите й и изчезна в джоба на якето. — Възможностите за развлечение категорично липсват на тази жалка скала. Помни това, Стефан. Винаги трябва да се грижиш за духа на своите служители. Хората ни няма да ни простят, ако им откажем компанията на тази чаровна дама. — Гигантът посегна и игриво потупа насинената буза на Ранди. — Върнете я в спалното и я охранявайте до довечера. Първо работата, после удоволствията.