Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Можеш ли да наредиш на войските отвън да се отдръпнат? Или да се свържеш с някой, който има властта да отмени тази бъркотия, преди да сме дали още жертви?

— Де да можех, полковник. Но спецназовците получават заповеди от по-високо ниво, а аз съм извън тяхната командна верига. Сега остров Уензди трябва да се прочисти. Всяка улика за мисията на „Миша“ трябва да се унищожи, включително и екипът разследващи. За моето правителство заплахата от антракс е по-малка, отколкото заплахата, която идва от истината за мисията на „Миша“.

— Но защо? — искаше да разбере Смит. — Защо е всичко това, за нещо, което е станало преди повече от петдесет години?

Докато отговаряше, в гласа на Смислов се прокрадна тъжна ирония.

— У нас бихме казали „само преди петдесет години“. Вие, американците, сте еднодневки. Бързо прощавате и забравяте. Един ден воювате с някоя нация, а на следващия й пращате помощи и уреждате туристически обиколки. В Русия не е така, както и при народите около Русия. Спомените ни се пазят дълго, а горчивите — подхранваме.

Ако беше излязла и дума, че Русия е била на косъм да отприщи ядрено унищожение на света, дори след половин век пак щеше да има реакция: гняв, страх, отмъщение — неща, от които моето правителство няма нужда и не желае. Във вашата страна има политически лидери, които ще си спомнят студената война и ще работят за прекъсване на помощите, които получаваме от вас. Дори сред нашите хора ще избухне ярост, вероятно достатъчна, за да подклажда по-нататъшно отцепничество и окончателно рухване на държавната ни власт.

— И вашето правителство смята, че след като убият екип американски агенти и група невинни цивилни учени, това няма да даде отражение? — попита Смит.

Смислов поклати глава.

— Няма да опитвам да съдя действията на моята страна пред теб, подполковник, но нашите ръководители се страхуват, а уплашеният човек понякога не реагира разумно.

— Боже! — Смит се залюля върху петите на ботушите си.

— Надявам се, че ще повярваш на думите ми, подполковник — съжалявам, наистина съжалявам, че ти и другите сте въвлечени в това.

— И аз съжалявам, майоре. — Смит вдигна фенерчето и се изправи на крака. — Но аз съм като командира на бомбардировача. Нямам намерение да си лежа и да умра в името на майката родина.

— Разбирам. Ние двамата сме войници. Всеки прави каквото е длъжен да прави.

Смит освети с лъча лицето на Смислов.

— Можеш ли поне да ми кажеш защо нападението е било предприето, а после е отменено в последната секунда?

— Не мога да направя това, подполковник. — Макар че Смислов примигваше на светлината, лицето му беше невъзмутимо. — Това е държавна тайна, дори по-голяма и от тази за „Миша 124“.

Смит отстъпи назад от пленника си. Тук нямаше какво повече да получи, а времето му изтичаше.

Имаше още една възможност, която трябваше напълно да разучи. Смит започна бавен и обмислен преглед на стените в пещерата, като осветяваше с лъча на фенерчето безбройните пукнатини и пролуки в грапавата вулканична скала. Почти се беше отчаял, че ще намери нещо, но високо горе върху порутения заден наклон на пещерата, оттатък вдлъбнатината, в която бяха намерили телата на командира и политкомисаря, той съзря бледо сияние.

Смит се покатери върху разхвърляните базалтови блокове близо до тавана на пещерата. Бледото нещо беше парче двойна парашутна коприна, прикрепена и затисната на мястото с клиновидни каменни късове.

Преграда срещу вятъра.

Смит измъкна камъните, дръпна плата настрани и усети ледената, усойна струя въздух върху лицето си. Каналът, прокопан от лавата, продължаваше оттатък кухината на спасителния лагер! Някога в миналото там бяха пропаднали скали и бяха създали естествена отвесна преграда в тунела. Но оставаше една пролука, достатъчно голяма, за да може човек да пропълзи през нея до следващата широка част, която лежеше от другата страна.

Смит се промъкна през пролуката и си проправи път по наклона от вътрешната страна. Насочи фенера напред и лъчът му се изгуби в мрака. В долната си част каналът се разширяваше до размерите на автомобилен тунел и, изглежда, продължаваше на известно разстояние. Като извади компас от джоба си, Смит го отвори и провери излъчващия светлина циферблат. Ориентира се, изчисли наум корекциите за близост на магнитния полюс и прецени, че тунелът върви горе-долу успоредно на външната повърхност на планината.

Може би… само може би. Зависеше от това колко продължава тунелът и дали има втори изход. Той предпазливо тръгна да си проправя път по-навътре в тунела, като се опитваше да определи ъгъла на наклона. Къде беше — над или под повърхността на глетчера?