Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Бяха в хижата на лабораторията: Ранди, професор Троубридж, Кропоткин, червенокосият гигант и още двама от бандата му — зорки славянски типове с каменни лица. Обезоръжиха Ранди, претърсиха я, свалиха якето и дебелите й защитни панталони, а китките й закопчаха с добрата старомодна стоманена разновидност на белезниците.

Единият от гардовете веднага застана зад нея и от време на време тя усещаше как дулото на автомата се опира между плешките й.

— А той какъв е? — попита гигантът, като кимна към доктор Троубридж.

Плоските, тъмни очи на Кропоткин леко се присвиха към учения — човекът, когото беше молил за подкрепа и който го беше защитавал срещу обвиненията на Ранди.

— Той е учител. Не е нищо.

Троубридж, с ръце зад гърба също с белезници, достигаше връхната точка на своя кошмар наяве. Беше толкова пребледнял, че кожата му имаше зеленикав оттенък и Ранди се опасяваше, че на този човек всеки момент ще му спре сърцето. Той стоеше на краката си само заради ударите и ритниците, които бяха последвали, след като коленете му омекнаха. Панталоните му от рипсено кадифе бяха мокри между крачолите.

Ранди искаше да му поговори, да му каже някоя окуражителна или успокоителна дума, но не посмя. В интерес на Троубридж тя трябваше да поддържа поза на абсолютно безразличие към него. Ако покажеше дори намек за съчувствие към учения, техните похитители можеше да решат, че системното му изтезание е средство да пречупят нея.

— Хайде сега, Стефан — весело каза големият мъж. — Никой не е нищо. Всеки е нещо. — Той се обърна към Троубридж. — Хайде, сега, приятелю, ти си нещо, нали?

— Да! Да, аз съм… аз съм доктор Розен Троубридж, административният директор на научната програма на остров Уензди. Канадски гражданин съм. Аз… не съм… военен! Цивилен съм! Нямам нищо общо с… с тези, другите хора!

— Виждаш ли, Стефан? — Големият мъж прекоси лабораторията до стената близо до печката, където се свиваше Троубридж. Той леко плесна доктора по рамото. — Той е доктор. Учен човек. Интелигентен.

Погледна назад към Ранди.

— А ти, моя хубавице? И ти ли си интелигентна?

Ранди не отговори. Тя се взираше покрай него навън през прозорците на лабораторията. Блуждаещият й поглед автоматично улавяше движенията на другите мъже, слезли от борда на огромния хеликоптер, отбелязваше припасите, които разтоварваха, опитваше се да определи къде може да сложат своите постове и охраняваща стража около периметъра на лагера.

— Х-м, може би дамата не е така интелигентна като вас, докторе. Коя е тя? За каква агенция работи?

Езикът на Троубридж докосна устните му, докато се опитваше да не гледа към Ранди, докато се опитваше да не гледа към нищо.

— Както каза Стефан, тя е нещо като американски правителствен агент. Не знам за нея нищо повече от това.

— Приятелю — гласът на червенокосия гигант стана заплашително мек. — Не преставай да бъдеш интелигентен човек.

Той замахна с голяма космата ръка, която потъна в предницата на пуловера на Троубридж. Като завъртя закопчания с белезници човек, водачът на терористите го преви над печката в лабораторията, докато голата плът по ръцете и китките на Троубридж не зацвърча върху нагорещения капак.

Ранди стисна челюсти толкова силно, че задните й зъби едва не се строшиха.

След като Троубридж спря да крещи, започна да говори, а думите извираха от него като скимтящ брътвеж. Нямаше нужда червенокосият гигант да провежда разпит. Той само водеше потока от думи, като от време на време задаваше по някой тих, подтикващ въпрос, а понякога правеше кръстосана проверка на отговора с Кропоткин.

Троубридж всичко изпя: за Джон, Валентина, Смислов, кораба „Хейли“, мисията. Докторът не беше обучен агент. Ранди не можеше да очаква злочестия, ужасен човек да направи нещо друго.

Докато Троубридж говореше, Ранди мислеше. Умът й препускаше, използвайки всяка спечелена безценна секунда, за да развие някаква хитрост или подход, който можеше да спаси живота на доктора и нейния. Беше се озовавала в подобни ситуации и преди, където си беше издействала време да оцелее с умело измислена лъжа или история за прикритие. Но да му се не види, тази ситуация не й оставяше място да маневрира!

Тези хора просто знаеха твърде много. Тя нямаше какво да продава, за какво да се пазари или с какво да блъфира. В ръцете и очите на врага тя и Троубридж бяха неуместни и за еднократна употреба.

В другия край на стаята словесният поток на Троубридж пресъхваше. Ранди като обезумяла се опитваше да му предаде съобщение по телепатия. „Продължавай да говориш! За Бога, измисли нещо! Каквото и да е! Само продължавай да говориш!“