Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Някой се затича надолу по стълбите и щом се обърна, видя Ия да се задава насреща му. Изражението ѝ беше ужасено.

– Ева – каза тя. – Къде е Ева?

Кръвта беше опръскала сандъците, както и част от стената. Някъде зад себе си чуваше писъците на Ева, но те звучаха глухо и далечно.

– Ана.

Патрик я хвана за раменете и я разтърси. Тя посочи ухото си.

– Мисля, че ми е спукано тъпанчето. Едва чувам.

Собственият ѝ глас прозвуча странно в главата ѝ. Всичко се случи толкова бързо. Ана погледна дланите си. Бяха окървавени. Огледа и тялото си, за да провери дали е ранена, но не изглеждаше така. Все още стискаше здраво ангела на Ева. Досети се, че кръвта трябва да е от раздраното лице на Мортен. Той лежеше на пода с отворени очи. Куршумът беше отворил голяма дупка в главата му.

Ана извърна поглед. Ева продължаваше да крещи, но внезапно вътре се втурна една жена и я прегърна. Започна да я люлее в прегръдките си и писъкът постепенно заглъхна и премина в скимтене. Ана посочи мълчаливо сандъците. Патрик, Мартин и Йоста зяпнаха скелетите, тук-там опръскани от кръвта на Мортен.

– Трябва да ви изведем оттук.

Патрик поведе внимателно Ана и Ева към вратата. Ия вървеше плътно зад тях.

Щом се озоваха в мазето, Ана видя как Ерика се спуска надолу по стръмната стълба малко по-нататък. Взимаше по две стъпала наведнъж и Ана се забърза, за да я посрещне. Едва когато зарови лице в шията на сестра си, сълзите потекоха от очите ѝ.

Качиха се в антрето и замижаха на ярката светлина. Ана все още трепереше, все едно я тресеше. Ерика прочете мислите ѝ и отиде да вземе дрехите ѝ от горния етаж. Не попита защо са в спалнята на Мортен и Ева, но Ана знаеше, че ще трябва да дава доста обяснения, включително на Дан. Сви я сърцето при мисълта колко ще го нарани, но сега нямаше сили да мисли за това. Щеше да оправи нещата по-късно.

– Обадих се за помощ и насам идват хора – каза Патрик и помогна на Ана и Ева да седнат на стълбите пред входната врата.

Ия седна до Ева и я прегърна силно. Йоста се настани от другата ѝ страна и се загледа в двете жени. Патрик се наведе към него и прошепна:

– Това е Анели. Ще ти разкажа после.

Йоста го погледна учудено. После мисълта го споходи ненадейно като светкавица и той тръсна глава.

– Почеркът. Естествено.

Знаеше си, че има нещо, което е пропуснал, докато преглеждаха кашоните. Нещо, което е видял и е трябвало да разбере още тогава. Обърна се към Ия.

– Ева можеше да остане и с нас, но при приемното си семейство също е живяла добре.

Йоста видя, че останалите го слушат, без да разбират за какво говори.

– Не можех да мисля кой се грижи за Ева. Нямах сили изобщо да мисля за нея. Така беше по-лесно – каза Ия.

– Беше толкова хубава. Онова лято просто се влюбихме в нея и ни се искаше да остане. Но бяхме загубили сина си и тъкмо бяхме отвикнали от мисълта за дете...

Той сведе поглед.

– Да, беше хубава. Истинско ангелче – каза Ия и се усмихна тъжно.

Ева ги гледаше озадачено.

– Как разбра? – попита го Ия.

– От списъка с покупки. Измежду вещите, които са останали в къщата след вас, имаше списък, писан на ръка. После ти ми даде бележката с адреса. Почеркът беше същият.

– Някой ще бъде ли така добър да обясни за какво става дума? – попита Патрик. – Например ти, Йоста.

– Идеята да използвам паспорта на Анели, а не моя собствен, беше на Леон – каза Ия. – Наистина, деляха ни няколко години, но двете си приличахме достатъчно, за да се получи.

– Не разбирам.

Ева клатеше глава. Йоста я погледна право в очите. Видя малкото момиченце, което някога бе тичало в двора им и беше оставило такава следа в сърцата им. Време бе Ева да получи отговорите, които беше чакала толкова дълго.

– Ева. Това е майка ти. Инез.

Настана гробна тишина. Чуваше се само вятърът в брезите наоколо.

– Но, но... – заекна Ева, сочейки зад себе си, към мазето.

– Тогава коя е жената с дългата коса?

– Анели – каза Ия и нежно погали Ева по бузата – И двете имахме дълга кестенява коса.

– Защо никога не си...?

Гласът на Ева трепереше от излишък на чувства.

– Нямам прост отговор. Има много неща, които не мога да обясня, защото самата аз не ги разбирам. Бях принудена да не мисля за теб. Иначе никога не бих могла да те оставя.

– Леон не успя да ни разкаже какво всъщност се е случило – каза Патрик. – Мисля, че е време да чуем.

– Да, така е – отвърна Инез.

В далечината се виждаха лодки, които се приближаваха към остров Вальо. Йоста се радваше, че друг екип ще поеме щафетата, но първо искаше най-накрая да разбере какво е станало на онази Велика събота през 1974-а. Стисна едната ръка на Ева в своята, а Инез хвана с другата.