Камила Лекберг - Бавачката на ангели

По лицето ѝ висяха кичури коса и цялата ѝ стойка издаваше, че се е предала.

– Рюне? – попита Мортен, но в следващия момент потръпна, тъй като отвън се чу шум.

Бързо отиде да затвори вратата.

– Кой е тук? – попита Ана.

– Искат да развалят всичко – каза Мортен. Разумът в погледа му бе изчезнал и Ана осъзна, че всяка надежда е изгубена. – Но няма да влязат тук. Ключът е у мен. Намерих го над рамката на вратата, тук в мазето, ръждясал и забравен. Пробвах всяка ключалка в къщата, но не пасна никъде. Преди около седмица открих входа на бомбоубежището по случайност. Конструиран е гениално, почти невъзможно е да го види човек.

– Защо не ми каза? – попита Ева.

– Още тогава бях започнал да разбирам каква е истината. Че ти си виновна за смъртта на Винсент, но не искаш да го признаеш. Че опитваш да припишеш вината на мен. В отворения сандък открих това тук – той размаха револвера. – Знаех, че ще ми потрябва.

– Ще влязат тук. Знаеш го – каза Ана. – Можеш спокойно да отвориш вратата.

– Вече не мога да отворя. От вътрешната страна е имало дръжка, но някой я е махнал. Вратата се заключва сама, а те нямат ключ, така че дори да успеят по някакъв начин да открият тайния вход, пак няма да могат да влязат. Вратата е дело на параноичен човек и може да устои на почти всичко – каза Мортен и се усмихна. – Докато докарат оборудване, за да я разбият, вече ще е твърде късно.

– Моля те, Мортен – каза Ева, но Ана знаеше, че няма смисъл да опитват да говорят с него.

Мортен щеше да умре тук с тях, ако тя не направеше нещо.

В същия миг някой пъхна ключ в ключалката и Мортен завъртя глава поразен. Това беше възможността, която Ана чакаше. С широко движение на ръката грабна верижката с ангела, която лежеше на пода, и се хвърли към него. Раздра бузата му, а с другата ръка опита да достигне оръжието. Тъкмо когато усети студената стомана, между стените отекна изстрел.

* * *

Беше решил днес да умре. Това му се струваше логична стъпка след провала му. Решението го изпълни единствено с облекчение. Още не знаеше как да го направи, но после, когато Пърси започна да размахва пистолета си, го осени мисълта, че ще умре като герой.

Сега, странно, но решението му се струваше прибързано. Докато вървеше надолу по тъмното стълбище, желанието за живот се разгоря в него по-силно от всякога. Не искаше да умре, още по-малко на мястото, което толкова години виждаше в кошмарите си. Погледна полицаите пред себе си и се почувства като гол, тъй като нямаше оръжие. Нямаше спор, че трябва да ги последва в мазето. Той беше единственият, който можеше да им покаже пътя. Единствено той знаеше къде се намира адът.

Полицаите го чакаха долу. Патрик Хедстрьом вдигна въпросително вежда и Юсеф посочи отсреща. Стената изглеждаше съвсем обикновено. По нея имаше криви рафтове, пълни със зацапани кофи боя. Юсеф забеляза скептичния поглед на Патрик и пристъпи напред, за да им покаже. Спомняше си всичко толкова добре: миризмите, хладината на бетона под пръстите, застоялия въздух в дробовете.

Погледна Патрик, след което дръпна дясната страна на средния рафт. Стената помръдна, отвори се навътре и разкри проход към солидна врата. Юсеф пристъпи встрани. Полицаите го погледнаха смаяно, преди да влязат в прохода. Щом стигнаха до вратата, спряха и се заслушаха. От другата страна се чуваше приглушен шум. Юсеф знаеше как точно изглежда помещението. Трябваше само да затвори очи и споменът ставаше толкова ясен, че все едно бе влизал вътре вчера. Представи си студените стени и голата крушка, която висеше от тавана. Както и четирите сандъка. Бяха оставили револвера в един от тях. Явно мъжът на Ева го бе намерил. Юсеф се запита дали е отворил заключените сандъци и е разбрал какво съдържат. Така или иначе, сега истината щеше да бъде разкрита. Нямаше връщане назад.

Патрик извади ключа от джоба си, пъхна го в ключалката и завъртя. После хвърли бърз поглед към Юсеф и колегите си. В очите му ясно се четеше, че се опасява от най-лошото.

Отвори внимателно вратата и в същия миг се чу изстрел. Юсеф видя как полицаите се втурват вътре с вдигнати оръжия. Той самият остана в прохода. В настаналата шумотевица беше трудно да определи какво точно се случва, но чу Патрик да вика: „Пусни оръжието!“. Нещо проблесна и отвътре се разнесе толкова силен гърмеж, че Юсеф усети едва ли не физическа болка. После нечие тяло падна на земята.

Настъпи тишина и Юсеф чу пищенето в ушите си, както и собствените си накъсани, плитки вдишвания. Беше жив, усещаше живота в тялото си и изпитваше благодарност. Ребека щеше да се притесни, когато намери писмото му, но все някак щеше да ѝ обясни. Защото нямаше да умре днес.