Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Отидоха до болницата в Удевала, но всичко изглеждаше добре. Нямаха дим в дробовете. Първоначалният шок се уталожи и Ева се почувства, сякаш се е събудила от необичаен сън.

Осъзна, че седи и се взира в тъмното, затова светна лампата на бюрото. През лятото мракът настъпваше бавно и тя все напрягаше очите си твърде дълго, преди да усети, че има нужда от повече светлина.

Ангелът, над който работеше, нещо ѝ се опъваше. В момента Ева се мъчеше да постави затворената кукичка за синджира. Мортен не разбираше защо прави бижутата на ръка, вместо да ги поръчва от Тайланд или Китай, особено след като поръчките през онлайн магазина се бяха увеличили. Но тогава работата би изгубила смисъла си. Ева искаше да прави всяко бижу на ръка, да влага любов във всяка верижка, която продава. Да вплете собствените си спомени и тъга в ангелите. Освен това ѝ действаше успокоително да се занимава с това вечер, след като цял ден е боядисвала, ковала и рязала. Когато ставаше сутрин, всеки мускул я болеше, но докато работеше с бижутата, тялото ѝ се отпускаше.

– Заключих навсякъде – каза Мортен.

Ева подскочи в стола. Не го беше чула да влиза.

– По дяволите – изруга тя, тъй като кукичката, която почти бе успяла да постави, отново падна.

– Няма ли тази вечер да си дадеш малка почивка? – попита Мортен внимателно и застана съвсем близо зад нея.

Ева усети, че той се колебае дали да сложи ръце на раменете ѝ. Едно време, преди случилото се с Винсент, Мортен често масажираше гърба ѝ и тя обичаше уверения, но едновременно с това мек допир на дланите му. Сега обаче едва издържаше той да я докосва и имаше риск инстинктивно да се отърси от ръцете му, с което да го нарани и пропастта между тях да се увеличи още повече.

Отново опита да сложи кукичката и най-накрая успя.

– Има ли значение дали заключваме? – каза тя, без да се обърне. – Затворените врати, изглежда, не са попречили на човека, който се е опитал да ни подпали.

– Какво тогава да направим? – попита Мортен. – Можеш поне да ме гледаш в очите, докато говорим. Това е важно. По дяволите, някой опита да запали къщата, а ние не знаем кой или защо. Това не те ли притеснява? Не те ли е страх?

Ева бавно се обърна към него.

– От какво да ме е страх? Най-лошото вече се случи. Все ми е едно дали вратите са заключени, или отключени.

– Не може да продължаваме така.

– Защо не? Нали направих каквото предлагаше? Преместих се тук и се съгласих с грандиозния ти план да ремонтираме тази съборетина и да заживеем щастливо до края на дните си, докато гостите идват и си отиват. Нали се съгласих? Какво повече искаш?

Сама чу колко студено и непреклонно звучи.

– Нищо, Ева. Нищо не искам.

Гласът на Мортен беше също толкова студен, колкото нейния. Той се обърна и излезе от стаята.

Фелбака, 1915

Най-накрая беше свободна. Беше си намерила работа като прислужница в едно стопанство в Хамбургсунд и сега щеше да се отърве от приемната си майка и отвратителните ѝ деца. И не на последно място от приемния си баща. Колкото повече се развиваше тялото ѝ, толкова по-чести ставаха нощните му посещения. Откакто започна да кърви всеки месец, Дагмар живееше в страх, че вътре в нея ще започне да расте дете. Това беше последното, което искаше. Не смяташе да се превръща в едно от онези разплакани и изплашени момичета, които чукаха на вратата на майка ѝ, понесли пищящо снопче в прегръдките си. Дагмар ги презираше още като малка, презираше слабостта и отчаянието им.

Събра малкото си вещи. Не ѝ беше останало нищо от родния дом, а тук не бе получила нищо ценно, което да вземе със себе си. Но не смяташе да тръгва с празни ръце. Промъкна се в спалнята на приемните си родители. В една кутия под леглото, чак до стената, вещицата пазеше бижутата, които бе наследила от майка си. Дагмар легна на пода и издърпа кутията. Приемната ѝ майка беше във Фелбака, а децата си играеха на двора, така че никой нямаше да я безпокои.

Отвори капака и се усмихна доволно. Вътре имаше достатъчно скъпоценности, които да я осигурят финансово за известно време, а и я радваше мисълта, че вещицата ще я заболи от раздялата с наследствените бижута.

– Какво правиш?

Гласът на приемния ѝ баща я стресна. Дагмар си мислеше, че той е в плевнята. За миг сърцето ѝ заби диво, но после я обзе спокойствие. Нищо нямаше да провали плановете ѝ.

– На какво ти прилича? – каза тя, след което взе всички бижута от кутията и ги напъха в джоба на полата си.