Камила Лекберг - Бавачката на ангели

Ерика отиде до Патрик и облегна глава на рамото му. Той я прегърна и я целуна по бузата.

– Слушай – каза той внезапно. – Като пристигнем, напомни ми да те разпитам малко за Вальо и детската колония.

– Какво искаш да знаеш? – попита Ерика любопитно.

– Ще говорим после на спокойствие – каза той и отново я целуна.

Ерика знаеше, че Патрик нарочно я дразни. Цялото тяло я засърбя от желание да разбере за какво става дума, но успя да се овладее. Замълча и засенчи очи с ръка, взирайки се към Вальо. Докато минаваха бавно покрай острова, мерна голямата бяла къща. Дали някога щеше да се разбере какво се е случило там преди толкова много години? Мразеше книги и филми, които не отговарят на всички въпроси в края, и едва издържаше да чете за неразрешени случаи на убийства във вестниците. А докато се ровеше в случая от Вальо, така и не научи нищо ново, колкото и да се мъчеше да открие някакво обяснение. Истината бе потънала в сянка, също като къщата, която сега се криеше зад дърветата.

Мартин спря за секунда с ръка във въздуха, след което сложи пръста си на звънеца. Скоро чу стъпки и потисна желанието си да се обърне и да се махне оттам. Вратата се отвори и Аника го погледна учудено.

– А, ти ли си? Да не се е случило нещо?

Той се насили да се усмихне. Но Аника не можеше да бъде заблудена толкова лесно, което донякъде беше причината да потърси именно нея. Още откакто постъпи в управлението, тя му беше като втора майка и сега Мартин предпочиташе да говори именно с нея.

– Ами, аз... – успя да каже, преди Аника да го прекъсне.

– Влизай. Да седнем в кухнята на по чаша кафе, а ти ще ми разкажеш какво става.

Мартин влезе вътре, събу си обувките и я последва.

– Сядай – каза тя и започна с тренирани движения да сипва кафе във филтъра. – Къде са Пия и Тюва?

– Вкъщи. Казах, че излизам на разходка, така че скоро трябва да се прибера. Мислехме да отидем на плажа.

– Аха. Лея също обича да плува. Онзи ден бяхме на плаж и едва я изкарахме от водата, когато стана време да си ходим. Направо е като някое морско животинче. Ленарт тъкмо я изведе навън, така че ми се отвори време да поразтребя малко.

Аника цялата светваше, когато говореше за дъщеря си. Беше минала почти година, откакто Аника и мъжът ѝ Ленарт, след много мъки и премеждия, най-накрая взеха осиновената си дъщеричка от Китай. Сега всичко в живота им се въртеше около Лея.

Мартин не можеше да си представи по-добра майка от Аника. Цялото ѝ същество беше изпълнено с топлота и грижовност и около нея Мартин се чувстваше спокойно и сигурно. Сега му се искаше единствено да облегне глава на рамото ѝ и да отприщи сълзите, които изгаряха клепачите му, но се въздържа. Ако заплачеше, нямаше да може да спре.

– Мисля, че можем да хапнем по една кифла – каза тя и извади торбичка от камерата, след което я пъхна в микровълновата. – Вчера ги пекох и мислех да занеса малко и в управлението.

– Нали знаеш, че не ти влиза в задълженията да ни глезиш така? – вметна Мартин.

– Не мисля, че Мелберг би се съгласил с теб. Ако се разровя по-подробно в трудовия си договор, някъде сигурно ще пише с малък шрифт: „Задължава се да снабдява полицейско управление в Танум с домашно приготвени кифли“.

– Боже, така си е. Без теб и пекарната Бертил не би могъл да оцелее и един ден.

– Да, особено откакто Рита го държи на диета. Според Паула у тях в момента се ядат само зеленчуци и пълнозърнест хляб.

– Ще ми се да го видя – каза Мартин и избухна в смях.

Беше приятно усещане и една част от напрежението вече започна да го отпуска.

Микровълновата изпиука, Аника нареди кифлите върху поднос и сервира две пълни чаши кафе.

– Готово. Сега можеш да ми кажеш какво те тревожи. Още онзи ден забелязах, че има нещо, но реших, че сам ще си кажеш, когато прецениш.

– Може би не е нищо и не искам да те натоварвам с моите проблеми, но...

Разстроен, Мартин усети как плачът напира в гърлото му.

– Глупости, нали затова съм тук. Хайде, разказвай.

Мартин си пое дълбоко дъх няколко пъти.

– Пия е болна – каза накрая и чу как думите отекнаха между стените на кухнята.

Аника пребледня. Не беше очаквала нещо такова. Мартин завъртя чашата в ръцете си и отново събра сили. Изведнъж всички думи дойдоха наведнъж.

– От дълго време се чувства изморена. Всъщност още откакто Тюва се роди, но си мислехме, че това не е нещо странно, че става дума за обичайната умора, свързана с раждането на бебе. Но скоро Тюва ще стане на две годинки, а умората на Пия така и не отмина, напротив, влоши се. После тя забеляза няколко бучки на врата си...